По едно време Лазар долови нова промяна в жена си. Беше след Божик, а това продължи през целия Голям Сечко и докъм средата на Малък Сечко. Не повехна, не се разтъжи отново, дори беше все тъй разговорлива, но като че ли се затвори в себе си, като да се ослушваше в себе си и по лицето й дори падна едвам доловима, загадъчна сянка. Тя се криеше ловко, но и когато се смееше весело, очите й като че ли бяха обърнати другаде с погледа си. Лазар всичко забелязваше, още по-ясно забеляза той, когато тая странна сянка по лицето й започна бързо да изчезва, погледът й се съсредоточаваше и пламтеше с нов блясък. Не можеше да крие дълго тя от него своята радостна тайна. От преголям страх — да не би да се лъже, да не излъже и него, тя почака вече с неудърживо нетърпение да навлезе във втор свой месец и му призна, че е бременна.
Чу я Лазар и виждаше лицето й — пламнало от свян, от радост. Отиде той и се изправи пред иконата като баща си:
— Благодаря ти, господи… за тая милост велика в тия мои горчиви дни…
Не беше го виждала Ния такъв набожник и каго се обърна той наново към нея, срещна хитро засмените й очи:
— Ти що тъй… — започна тя
— Ами как иначе, Нийо! Аз това само на господа мога да го кажа най-напред, тая радост моя сега…
II
Ния имаше още от баща си един наниз от стари златни пари и два пръстена с едри скъпоценни камъни — купувал ги някога Аврам Немтур за майка й. Колкото бяха хубави и скъпи, толкова и мили бяха на Ния тия накити — носила ги бе покойната й майка. Колко пъти през последните години бяха изпадали в нужда те с Лазар, но тя не посегна към тях, за нея те не бяха злато и елмази, а по-скъпо нещо — мил и драг спомен от родната й майка. Когато стана нужда да се търсят пари за освобождението на Лазара, тя помисли и реши за накитите, а после много се радваше, че не излязоха тогава от ръцете й.
Щом се запролети, Ния забеляза, че Лазар ставаше все по-неспокоен, макар да криеше от нея тревогите си. През тая дълга и гладна зима белите косми на главата му станаха още повече, позавехна и лицето му, сега тя често го улавяше, че не я слуша, а стои унесен в мислите си, погледът му блуждае.
— Сега аз — рече той еднаж — требва да си запретна ръкавите. Стига лежах цела зима, сичко живо тръгнало веке да работи.
— Що мислиш, Лазе… каква работа?
— Най-добре старата си работа да започна. Ама пари са нужни, малко поне, пусти да останат… И що да е, най-сетне — така ли ще живея аз!…
Нямаше що да мисли Ния и да премисля — Лазар трябваше да се залови за работа. Тя извади една сутрин накитите, както бяха в кутийките си и вързани в една везана кърпа, и ги сложи пред него. Знаеше ги той, позна везаната кърпа, но не посегна да ги вземе. Аврам Немтур ги купувал: негови бяха те. Как ще ги вземе Лазар Глаушев, за да отваря дюкян! Да се преклони унизен позна пред сянката на стария чорбаджия… Ния като че ли усети що ставаше с него и рече:
— От мама ми са спомен… но сега ние требва да мислим не само за себе си.
Да, те трябваше да мислят сега и за детето си. Още като видя Лазар накитите, почувствува, че упорството му срещу умрелия не беше вече така силно. Може би защото бяха минали толкова години и ненавистта към стария чорбаджия, изгнил вече в гроба, не беше така силна, а може би и душевната сила на Лазара беше намаляла. Като чу той сега Ния да споменава, макар и отдалеко за детето им — то беше вече въз всичките му мисли, — почувствува как изеднаж нещо се размекна в душата му, разпадна се, а това беше някогашната горда упоритост дори и срещу името на Немтур. Ами Немтур беше баща на Ния… да! В жилите на детето му ще тече и негова кръв… Как се променя човек! В гърдите на Лазара — и в мислите му също — остана да тежи нещо, остана нещо тъмно и забъркано, но той посегна и взе кърпата с накитите. Задържа ги в ръцете си… Заради детето. Ами дългът му към старата Бенковица! И той мушна бързо накитите във вътрешния джеб на дрехата си.
Занесе ги на Георги Баболев. Младият Баболев сега държеше в ръцете си цялата търговия на баща си, а баща му и брат му Сандо ходеха във всичко по него като негови помощници. Той посрещна Лазара в стъклената стаичка в магазина и разгледа с любопитство хубавите накити.
— Кажи, бачо Лазаре.
— Нужни ми са пари. За работа. Ти направи сметка за тия неща и лихвата за една година. Виж колко ще ми дадеш и ще оставя тия неща у тебе за една година. Ако не ти върна парите за една година… накитите остават твои.