Георги Баболев пак разгледа накитите и с още по-голямо любопитство преброи златните пари по наниза, после прибра пръстените в кутийките им, върза ги заедно с наниза в кърпата, но в същото време правеше сметката си. Най-сетне рече:
— Мене, бачо Лазаре, тия неща сега не ми са нужни. Още не съм наумил да се женя, макар да ми чукнаха веке двайсет и пет. Ех, за твой хатър, ще ти дам за них петдесет лири. И ще те чакам една година. Лихва аз от тебе нема да взема. Ама слушай сега и аз какво ще ти кажа, пък ти помисли и реши кое ще бъде за тебе по-харно. Търговията ни от некое време не върви: осиромаша народът, не купува такива стоки, като нашите. Ама без хлеб никой не може да живей и натам съм хвърлил аз око. Аз и Таки Брашнаров. Решихме ние с него да посъживим работата си. Решихме да дигнем тука, в Преспа, голема парна мелница. Аз съм виждал такива в Австрия и оттам ще купим машините. С такава мелница, бачо Лазаре, ще съберем ние работата, кажи-речи, на сички воденици около Преспа. А може и другаде да изнасяме брашно, по други места наоколо. Който дойде да меле жито за хлеб, ще си смеле, който пък иска и направо брашно, ще си купи от нас. А ние ще събираме зърното от целата Преспанска кааза. Голема ще бъде мелницата ни, с петдесет аршина комин. Още това лето ще я дигнем. След Великден аз тръгвам за Виена. Ще купя машините и ще ги докарам. Какво ще кажеш ти, бачо Лазаре?..
— Големо нещо сте наумили.
— Големо. А ти що мислиш сега, старата ли работа?…
— Старата работа. Жито ще събирам, ще продавам. Друго аз и не знам.
— Затова и те питам. И слушай сега какво ще ти река аз от моя страна: знам те аз кой си и що си, опитен човек си в тая работа, но с тия петдесет лири, които ще ти дам, пък и още толкова да имаш, далеко нема да отидеш. Колко жито ще събереш и колко ще спечелиш от него… Ами ела ти да работиш с нас. За мене най-веке Да ми бъдеш опора в новата работа. Аз тая мааза нема да я затворя, а между нас да си остане, боя се от Таки Брашнаров, той си е малко нещо въртоверец. Ти ще бъдеш до мене като свой човек. Ще бъде добре с тебе и за целата ни работа.
— Не мога да влеза с вас, Георги, в такава голема работа. Немам аз толкова пари, нели виждаш. Ето — посочи той накитите, — това ми е сичко. А и не е само това.
— Не става дума за пари. Аз ще внеса пари и за тебе, пък ще делим… по сметка, разбира се. Да бех се сетил по-рано, можехме и сами да започнем. Пари имам.
— Не, не. С Таки Брашнаров не влизам в обща работа.
— Ама защо, бачо Лазаре! За твое добро…
— Не. С Таки Брашнаров никога. Ако ще и райски порти да отвори пред мене.
— Какво ще правиш ти сам и с толкова пари… Ние с него ще вземем сичко в ръцете си по цела Преспа.
— Ще отворя дюкяна и се ще изкарвам по нещо. Мене много и не ми требва.
— Ти помисли пак. Не бегай от късмета си.
— Ясно ми е сичко. Нема що да мисля. С жито работя отдавна. Ама за мене това… с Таки Брашнаров не е никакъв късмет. Човек не бива на сека цена…
— Ти знайш, бачо Лазаре, аз нема да седна да те уча, ама човек требва со сметка да живей и с ясен разум.
— Разумът ни, Гьорче не е само за нашите сметки. В нашите сметки повеке дяволът се меси и ни учи.
Младият човек прибра накитите в касата си, върна кърпата на Лазара и му наброи петдесет лири. Тъкмо толкова бе преценил и Лазар наниза и двата пръстена — младият търговец не се полакоми да го изнуди, но не се излъга ни с един грош повече.
Лазар нае един по-малък дюкян близу до житни пазар. Имаше той време сега — цяло лято, и сам се зае да стегне дюкяна си за житарница. Сглоби и скова хамбари край стените, направи си и миндерче. През цялото време, откакто влезе в тоя дюкян, все си мислеше за Андрея, с голяма тъга. Дори като постла миндерчето с една вехта черга и седна там, неволно се огледа, сякаш търсеше с очи другаря си. И друга тревога смущаваше мислите му, тревога и страх — поуплаши се той от съдружието на Таки Брашнаров и Георги Баболев. Не ще бъде лесно да се бори с тях на един и същ мегдан, да изтръгва от ръцете им по нещо за себе си. Но и не беше преголям страхът му — ще се бори мъжки той с тях, почивка няма да знае. Все натам го отвеждаше мисълта му: „Преклоних се аз пред Аврама Немтур, но нема да се преклоня никога пред Таки Брашнаров.“
Нова сила гореше сега в него, нови крила имаше на рамената си: детето! Като мислеше за още нероденото дете, той пак мислеше само за Ния, но сега тя беше някак нова и като че ли имаше някакво двойно име в мислите му. Тя беше във всяка негова мисъл, ала вече не беше самичка — там до нея, с нея имаше и друг някакъв, неясен образ, друго някакво същество, непознато още, но също тъй мило.
В къщи присъствието на очакваното дете се чувствуваше по-определено. Стройното тяло на Ния още не беше се променило видимо, пък и тя все гледаше да облече някоя връхна дрешка, не беше се променило много и лицето й, но погледът й беше по-друг. И най-напред по погледа познаха някои жени, че е бременна, та се разчу из целия град. Омекна силният блясък на тъмните й очи, погледът им стана по-дълбок през разширените зеници, превърна се в някакво постоянно сияние, топло и милващо. Това беше поглед на две щастливи очи. Не беше това много ясно за Лазара, но когато го милваше тя с топлия блясък на очите си, той все мислеше за нероденото дете. То беше там, в нея, в утробата й, а също и в тоя поглед. Тя прекара доста леко първите месеци на своята бременност, но все й се случиха няколко пъти неприятни, болезнени смущения и Лазар си мислеше: „Ето, почва то да мъчи майка си…“ Целият им живот в къщи постепенно взе да се променя и да влиза в друг ред, да се приспособява пак към него — очакваното дете Ния изпитваше непреодолимо отвращение към някои яденета и такива яденета вече не се готвеха у тях. Това нямаше никакво значение за Лазара, той не беше лакомец, но го забеляза.