— Отдавна не сме яли леща, Нийо…
Тя отеднаж побледня, очите й се разтвориха уплашени.
— Аха — досети се Лазар. — То не иска леща.
— Лошо ми стана само като я спомена.
— Немой, тогава, немой. И аз не искам.
— Искаш ли за утре спанак. Има пресен. И мене ми се прияло.
— Искам, искам. Щом то иска спанак, и аз. Ние с него се разбираме.
Ния продължаваше да взема чужда работа и нощем оставаше до по-късно, задържаше и Неда. Сега тя трябваше да приготвя едно-друго и за детето си — ризки, пеленки, чорапки, а времето не й стигаше. Поизоставаше и всекидневната домашна работа. Като намереше някое незашито копче на ризата си, Лазар се оплакваше на жена си престорено:
— Аз веке не мога да се вредя от него. Кога се е случвало преди, да ми дадеш ти кошуля со скъсано копче…
— Ето, ето… — бързаше Ния с игла и конец в ръка.
— Ти немой… Аз с него се карам. То, нероденото, беше вече в къщи. То беше в сърцето му. Заедно с Ния. Лазар имаше големи грижи и се боеше за предстоящата си работа, но и не помисляше да се спре, да потърси друг някакъв изход. За работата си — тук, с житарството, се чувствуваше най-сигурен и тъкмо тревогите му, страхът му го правеха по-силен и нетърпелив, да мине по-скоро през тях.
Веднага след Великден Георги Баболев замина за Австрия. По същото време в една ливада край пътя за Железник, дето свършваха последните къщи на града, цяла една дружина аргати започнаха да копаят основите на мелницата. Таки Брашнаров отиваше там всяка сутрин, измерваше с въже по колко да изкопават аргатите, а вечер отиваше да проверява дали са изкопали премереното място. Той се караше всеки ден с тях:
— Като ти плащам по три гроша на ден, искам да знам и каква работа ще ми свършиш!
— А ти, чорбаджи, мериш с въжето за два дни наеднаж! Земи ти копачката да видиш как се копа.
Целия град следеше какво става там — за пръв път се правеше в Преспа „фабрика“ и такава голяма сграда. Край самата ливада течеше доста голяма вада и людете се подсмиваха:
— Ама каква е тая работа: уж воденица с огън, пък то пак водата да е наблизу. Де да видим какво ще излезе…
Започнаха цели кервани коли да пренасят и да разтоварват в ливадата печени тухли, тежки камъни, разположиха се там каменоделци и от тъмно до тъмно чукаха с длета и чукове, дялаха големи каменни блокове. Чак от Мариово превозваха с разтеглени коли борови трупи по един аршин дебели, прави като свещ, други коли превозваха пък от Железник дъбово и буково дърво. Разположи се там и цяла дружина дърводелци и бичкиджии, дялаха и бичеха греди, дъски. Тъкмо в разгара на тая подготвителна работа в Преспа пристигнаха двама италианци — инженер и негов помощник. Те и двамата бяха с бели, сламени капели — не бяха виждали преспанци такива капи и сякаш това ги слиса най-много.
— Брей, нема шега тука! Талянци. Пара играй тука брей, люде!
Италианците се настаниха в един от ханищата на атпазар. Сутрин отиваха на ливадата край града, разтваряха там големи хартии, размахваха линии, пергели и взеха те двамата командата за изкопите, за камъните, за гредите, та копачите, каменарите и дърводелците се чудеха как да разбират езика им. Когато след много викове и ръкомахания най-сетне се разбираха по някакъв начин, смееха се всички от сърце, и италианците и преспанците — радваха се, че са се разбрали. Това беше през първите няколко дни, докато инженерът и помощникът му влязоха в работата. Строежът всъщност още не беше започнал и те двамата имаха доста свободно време, та ходеха надолу край вадата, дето тя се разливаше по ниските места, ловяха там жаби. Пържеха и ядяха задните им крачка. Людете по Преспа се потърсваха от тоя им лов и взеха да им викат: