— Не е така, майко. Животът се променя. Сичко се променя. Човек не бива сам да си слага букаи на ръцете. Вчера е било едно, днеска пък е друго. Аврам Немтур ми беше враг, ама сега той, бог да го прости, на пръст се е превърнал и прах, а ето щерка му дете ще ми роди. Нели виждаш как е сичко в човешкия живот.
Старата жена се поколеба; не беше тя никога глуха към умни думи. Най-сетне намери отговор:
— Може да е така с тебе. Ама ти се откърши от мене, избега с жена си от мене и аз сега нема да тичам по петите ти. — И обърна приказката си: — Кажи на Ния още утре да дойде при мене. Ето тука ще си седнем, ще си затворим вратата. Каквото и да е, каквото и да е ставало между нас, аз съм ви майка и на двамата, и на нея, като си нема своя майка.
Ния отиде още на другата сутрин при старата. Затвориха се сами в малката стая. Султана се загледа в нея, да я прониже с поглед, но веднага — види се, да не я уплаши — посегна и я погали по бузата с твърдата си суха длан.
— Благослови те и тебе Богородица, щерко…-продума с несигурен глас старата жена, откроените й очи бързо се наляха с влага. Тя се изкашля сърдига и попита: — В кой месец си веке?
— В четвъртия.
— Така си мислех. Е, добре — добре си; да немаш никакъв страх. Излезли са ти вече знаци и щом те са в ред, сичко си е в ред. Затова ги праща бог за секо нещо.
— Добре ми е, майко. Само понекога…
— Е, то се знай. Затова се вели: трудна жена. Така сме благословени сички ние, така сме прокълнати. С труд и мъка да носиш рожбата си в утробата, с мъка да я родиш. Ама ти не бой се. Което е дадено от бога, не е страшно. Сега гледай само харно да се вардиш. Като не си родила толкова време, още повеке ще се вардиш…
Тя повтори сичките правила и целия ред, който трябва да спазва всяка бременна жена, за да износи благополучно плода си. Разказа и за себе си как бе носила всяко свое дете и току подитна пак към Ния строги очи:
— Ще се пазиш сега и от мъжа си. — Ния наведе поглед, лицето й пламна, ситна роса покри челото й. А Султана я гледаше упорито, трябваше да й каже всичко докрай и дори не подбираше много думите си; в такива неща не се хитрува и извърта, всичко се казва ясно, за да не стават лоши грешки: — Мъжът си е мъж. Те са едно, ние сме друго. Те много не придирват, като им дойде. За нас сичко е рожбата, а мъжът е ненаситен. Ще го държиш настрана от себе си, по-далеко. Може да те повреди, а не е харно и за душата ти сега. Ти сега само за детето си ще мислиш, нему ще угаждаш сека, да лежи то спокойно в утробата ти, да расте. — Като каза всичко това, старата жена въздъхна с облекчение и веднага обърна приказката си в друга посока: — Работата си нема да изоставяш. Ще си гледаш работата, както секи ден. Нема да се излежаваш и да се отпущаш, ами ще си шеташ по къщи и в двора ще поизлезеш. Не си болна! Гледай и залъкът ти да е сладък, и сънят ти да е сладък, та и детето ти още в тебе да расте здраво и силно.
Султана бе приготвила още преди това едно вързопче, развърза го сега пред Ния. Показаха се стари, чисто изпрани пелени и детски дрешки.
— Запазила съм по нещо от моите деца. Виж дали ще ти влезе нещо в работа. А тоя повой тука ще го вземеш. С него аз и Лазара съм повивала. Сега ти пък повий с него детето му. Да бъде и то като него. Нели се казва: в какъвто повой майка ти те повивала…
Ния разгъна повоя и беше й чудно, че с него е бил повиван Лазар. Това беше дълга, ситно тъкана лента от бяла вълна и цяла везана с алени трендафили, с извити клонки и зелени, назъбени листенца по тях. Вълната бе пожълтяла от времето, но везбата по нея личеше сякаш още по-ярко. Ния се усмихна:
— И бодлите се виждат по тревдафила, като остри нокти.
— С них трендафилът пази хубостта си… То и за човека прилега, като го помислиш.
Ния тръпна да си върви, излязоха да я изпратят чак до улицата и Султана, и Раца, и по-малките Рацини деца, които бяха в къщи.
— Ти идвай по-често, секи ден — рече Султана.
— Ами и ти, майко, ела у нас… — реши се да я покани на свой ред Ния.
Старата жена нищо не отговори. Омекнало бе много сърцето й сега, но все оставаше една преграда между нея и по-младата снаха. Ния бе излязла от къщата й, бе се отделила от нея и ето, дошла бе, но пак си отиваше, като чужда. Няма да се повлече подире й Султана Глаушица.
По тия дни беше, изеднаж легна болна старата Бенковица. Какъв живот бе живяла и колко несрети бяха и се случили, и с мъж, и с деца, но тя все се държеше на нозе. Сега изеднаж падна в легло. Дойде да я полекува Султана, но се виждаше, че душата на болната беше вече в гърлото й.
— Остави се, сестро… — рече тя и едвам диша. — Не съм аз за лекуване… И по-харно… да си ида и аз при моите… Прати, прати да ми повикат Лазара.