Лазар дойде и седна до леглото й. Тя посегна за ръката му и едвам събра душа да му проговори:
— Ето, Лазе… не ме бива… Ех, стига ми мене… държа ме господ последна. Ти си ми на местото на Андрея… Мене веке душата ми излиза… Ех, аз съм ти казала веке, ама… ето: каквото ми е останало от Климета, от Андрея, имот, пари… за училището ги остазям. Дрехи, покъщнина… на сиромаси ще ги раздадете… за душите ни. В сандъка имам още некоя пара, ти ще видиш… сичко, Лазе, за училището. Двата по-нови килима… ще ги видите… за тебе и за Ния… да ме помните.
— Бъди спокойна, майчице. Сичко ще бъде, както ти искаш и нареждаш. Парите, които си дала за мене, двесте и петдесет лири, аз до пара ще ги дам за училището, по твоя воля. Сега аз немам пари, но със зъби и и нокти ще се боря и нема да се посрамя.
— Знам, сине. Ти си като моя Климе… чист човек. Не се мъчи много, ще успейш, млад си още.
— Нема да се бавя много, майчице.
— Когато успейш, чедо… Това исках да ти кажа… поръка да ти оставя.
Една неделя по-късно старата Бвнковица тихо угасна. Още на другия ден след погребението й Лазар рече на председателя на общината да събере всички общинари и училищни настоятели. Изправи се пред тях Лазар и това им каза:
— Вчера погребахме баба Бенковица. Тука, в Преспа, по-старите люде знаят кой беше мъжът й, Климент Бенков. Виждате ли новата ни църква — той стана причина да се съгради. Той цел изгоре от любов към род и народ, за името народно болгарского. Какъвто беше бащата, също такъв беше и синът му Андрея Бенков по сърце и душа, макар да беше скромен и сдържан човек. Вие сички го знайте, между нас беше, верен и предан другар до смърт. Сега ще чуете каква поръка ми остави баба Бенковица да ви предам, на вас и на целия ни народ, каква беше последната й воля на смъртното й легло. Целият й имот: къща, две ниви, лозе, остават на преспанските училища. В сандъка й, с нейно позволение, намерих осемдесет и една лира и сто и четиринайсет гроша дребни пари. За погребението й се похарчи лира и половина. Целата останала сума е за училищата. Общината и училищното настоятелство ще имат грижата да се почита паметта й, също паметта на покойните Климент, Андрея и Божана Бенкови, както е ред според нашия църковен закон. Покъщнината й ще се раздаде на бедни люде. Но има и друго нещо, най-много за него искам да ме чуете. Преди некое време за мои важни нужди покойната Бенковица ми брои двесте и петдесет лири златни. Сега аз не съм во състояние да ги върна. А и тия пари са за училищата. На смъртното си легло тя ми даде позволение да ги върна, когато успея. Аз моля да се запише по книгите тоя мой дълг и да ми се даде време, докато го върна. То се знай, както му е ред, сичко това, което казах, ще се запише в протоколната книга на общината и аз ще го подпиша заедно с вас. Той седна и веднага се чуха наоколо гласове:
— Бог да я прости старицата… Щедър дар за училищата ни.
— Чувал съм аз от баща си за Климента Бенков… Ами Андрея! Живота си даде сам…
— Бравос на тебе, Лазаре, че сичко си запазил и изпълнил! За тия двесте и петдесет лири… Знайме ние къде беше ти. Не са загубени тия пари в ръцете ти, само жив да си и здрав.
Но се чу още един глас:
— Ами ние откъде ще знайме, че сичко е било, както го каза тука Лазар Глаушев? Аз нищо нема да кажа против него, ама да знайме некак по-точно.
Стана тихо в общинската стая. Всички чакаха да чуят какво ще отговори Лазар. Той пак се изправи:
— За сичко, що казах тука гласно пред вас, знаят само съпругата ми, моята майка и… бог. Знае го — повиши той едва-едва глас — и моята совйест.
Председателят, поп Димитрия Тошев, който седеше до него, подръпна го леко за ръката:
— Седни, седни, Лазаре. Не те ли знайме ние кой си и какъв си! — Той изгледа общинарите един по един и добави: — Е, що… Знай се: който скрие едно, може да скрие и сичко. А комуто сърце и совйест не дава — той нема да присвои ни една аспра, ни цел товар жълтици.
III
Общественият живот в Преспа излезе от общинската стая — не можеше да се задържи повече между четирите й опушени стени. Съживи се отново читалището, а в чаршията се отвори ново кафене, в което се събираха по-будни преспанци „да бистрят политиката“.
В Преспа имаше нови люде и не бяха вече само общинарите и неколцина по-грамотни преспанци, които промишляваха за църква и училище, за напредък и благополучие. В Преспа имаше вече осем учители и три учителки, имаше мнозина местни люди от чаршията, които бяха свършили разни училища, четяха книги и вестници, а една дружина преспански младежи се учеха в Солунската гимназия и през ваканциите младите им гласове се чуваха из целия град.
Всяка вечер в читалището се събираха по-будни люде, та Лазар Глаушев поръча да купят чак от Солун с общински пари една голяма газена ламба и я окачиха на тавана да осветява цялата читалищна стая. Често пъти людете се застояваха до късно и винаги имаше що да се говори и спори. Ще каже някой нещо по-важно, по-любопитно, нещо, което прочел или чул, или пък сам измислил, и ще почнат да се обаждат гласове от всички страни — всеки бърза да каже своето мнение, да оспори или да потвърди.