Прочете еднаж Лазар Глаушев в един цариградски вестник за някакво злодеяние в Енидже вардарско, остави вестника и въздъхна. Около голямата читалищна маса седяха седем-осем души и четяха вестници или книги, но тихата въздишка на Лазара привлече вниманието на неколцина от тях.
— Що има, бачо Лазаре? — попита Васил Брашнаров, или както се наричаше той сега, Марков.
Поклати глава мълчаливо Лазар и после рече:
— Нема да се умири веке тая наша земя македонска.
Прошумоляха вестници и книги, дигнаха погледи всички насядали там и чакаха Лазар да продължи приказката си. Така се отваряха винаги вечерите в читалището и най-често Лазар подхващаше разговорите. Сега той продължи:
— Прочетете тука… Некакъв си ениджевардарека бег искал да грабне за харема си мома от некакво село там. Селяните го били с тояги. Отива той после с цела тайфа и половината село изклал. Пишат го по вестниците без срам и страх. Та само това ли е? Не ходиха ли цела година разбойници по Железник? Колко пъти веке сме чували за убийства и секакви злодеяния? Ама това си мисля: преди, до войната, ние бехме само рая и за властта, и за секакви там агалари: гледаха само да ни държат в покорство и много не ни зачитаха. Сега е нещо по-друго, сега раята стана опасен враг. Турците ни бият, ама и се боят от нас. Пък и нашите: на удара с удар. Ето и сега: дошъл бегът в селото да граби момата, а селяните — с тоягите.
— То не е само от турците, бачо Лазаре — каза Васил Марков Брашнаров. — Турците се промениха, а раята се промени. Турците преди, както казваш, гледаха да ни държат в покорство и страх, а сега има борба. Раята не се дава, противи се, бори се. Раята виде как русите стигнаха до Цариград, виде, че от турската сила има още по-голема сила. Сега има българска държава. Като му причернее нему тук или турците го подгонят — там ще побегне. Намалява страхът у нашите люде.
— Намалява — кимна Лазар. — По-друг стана народът ни, по-гневен, по-смел. Ама ние пак сме в ръцете на турците. Русите дойдоха до Цариград и си отидоха. Горе има българска държава, ама между нея и нас стена се издига. Ние останахме сами срещу турците.
— Бачо Лазаре — обади се от другата му страна Илия Роглев, син на стария Пере Роглев. — Така е сега, ама тия нашите отвъд стената, както велиш, се нема да ни забравят, като са те сега свободни. Нели сме един народ…
— Един народ, то се знай — отвърна Лазар. — Ама ето сега между нас стена се издига. Разделиха ни и кой знай докога ще бъде това и докъде ще стигне.
— Докато бутнем стената… — засмя се Роглев.
— Не се бутат лесно тия стени, младо. С каква сила се дигна Русия и би здраво агите, ама нели видехме що стана. Англия, Германия, Австрия… целият свет се дигна на нозе.
— Ами Русия може пак да дойде тука — рече Кирил Глаушев, племенникът на Лазар Глаушев.
— И това не става лесно — отвърна чичо му и продължи: — Това искам да река аз: останахме ние пак в пъклото и нема да се усмири веке нашата земя. Русия дойде до Цариград: возкресе стара България след пет века, а ние тука рано или късно ще се уловим с агите гуша за гуша. Не може веке да се върнем назад, щом видехме и повервахме еднаж, че можем да бъдем свободни.
— Нема да се връщаме — повтори след него Васил Марков. След нападението на конака Васил Марков Брашнаров се скри за някое време, скри също опълченската си униформа и оръжието си. Другите опълченци — Наум Овчаров и Тръпко Велев — забягнаха по тайни пътища в свободното вече българско княжество. Васил Марков излезе като мирен гражданин и каза, че се върнал от учение. Той представи в общината свидетелство, че бе завършил шести клас в една от киевските гимназии, и бе назначен за учител в класното училище.
В читалището се събираха повече млади люде като него. Илия Роглев беше двайсет и няколко годишен, търговец, непримирим съперник на Георги Баболев и като се стремеше да го настигне във всичко и да го надмине, обличаше се като него, кроеше планове за голяма търговия, идваше в читалището да чете книги и вестници, да се среща с най-будните продавачи. Георги Баболев бе заминал пак за Виена, а Илия Роглев се тъкмеше да отиде поне до София, но все още беше във властта на баща си, който стискаше здраво кесията си, пък и не беше богат колкото Баболевци. Племенникът на Лазар Глаушев — вторият Кочов син Кирил — беше от две години ученик в Солунската гимназия и бе се върнал през лятото в Преспа. Той не се отделяше от чичо си, седеше по цял ден в празния му дюкян и вечер тръгваха заедно за читалището. Баща му, Кочо, се оплакваше на жена си: