— Се при Лазара. Не стъпва в нашия дюкян. Може да седне да почука с нас, да помогне. Малко ли харча за него в Солун?
Раца Кочовица се радваше, че синът й бягаше от казанджийницата на баща си, и се опитваше да го защити:
— Ами що… Те с Лазара са учени. Разбират си приказката. Кирил нема да стане казанджия, като е отишъл чак в Солун да учи наука.
В това беше скритата гордост и на Кочо. Той винаги бе ублажавал брат си, че е по-щастлив от него, въпреки тревожния живот на Лазара. Затова той изпрати чак в Солун Кирила, който се учеше по-добре от другите му деца — да стане и той учен човек, за да живее по-щастливо. Кирил отиде в Солун, след като бе чукал бакър в дюкяна на баща си и дядо си няколко години, и под носа му се чернееха мустачки. Чу се тогава, че в Солун се отваря най-голямото българско училище…
Към средата на лятото в Преспа се върна Георги Баболев. Върна се през Солун; пътувал бе с кораб от Фиуме. Две недели след като се върна той в Преспа, от Градско, през Прилеп и Битоля, пристигна цял керван коли, претоварени с разни сандъци и железа, а една от тях беше нарочно правена и в нея бяха впрегнати шестнайсет чифта биволи. Докарал бе младият Баболев по море от Австрия до Солун, а после с железницата до Градско машините за мелницата и други някои стоки. От Градско до Преспа машините и стоките — с тях и парният котел за мелницата — бяха прекарани с коли. До Преспа колите бяха пътували десет дни — голямата кола се бе чупила много пъти под огромната тежест на котела и бяха умрели три от впрегнатите в нея биволи. Завиха тия коли право към ливадата, дето се строеше мелницата, разтовариха там цели грамади железа — колела, винтове, лостове, и много народ отиде да гледа, най-вече големия котел:
— Бре, майката… цела къща от железо! Какъв ти котел!…
Спряха се коли и пред магазина на Баболевци. Разтовариха двайсетина големи сандъци. Струпа се и тук много свят да гледа. Калфите на Баболевци, а между тях и Миро Баболев — да командува — отваряха сандъците един по един и вадеха оттам всякакви съдове, но не от бакър, а от гледжосана ламарина. Веднага се разчу из цялата чаршия за това ново чудо и за малко време пред магазина на Баболевци се събраха мнозина от бакърджиите и калайджиите. Сам Миро излезе да им покаже новите съдове: тенджери, сахани, вагани, та и джезвета за кафе. Няколко от тях минаваха от ръка на ръка, а в същото време Миро Баболев хвалеше новата си стока:
— Бакър не хваща и калай не иска! Виж какво е гладко, като сърча. Модро, зелено, шарено, каквото искаш. По-големо, по-малко. Леко, здраво и по-евтино!
И виж какво е хубаво, чисто. Машина го брави, брате, машина го прави.
Мълчаливо разглеждаха бакърджиите и калайджиите новите съдове, но много ръце трепереха, много лица: побледняха. Най-сетне викна един от тях и каза, което всички мислеха сега, но не се решаваха да го кажат:
— Ами вие бре, Баболевци, без хлеб ще ни оставите!
Избухнаха сърдити или плачливи гласове от всички страни:
— Залъка ни вземате! От глад ще измрем! Децата ни ще погубите! И без това работата ни отслабна, сега и вие… ръцете ще ни отрежете!
Макар да беше застарял вече Миро Баболев, цялата му коса беше побеляла, пак си бе останал лекомислен човек и това каза на уплашените люде от казанджийската чаршия:
— Без хлеб ще останете… За вашия хлеб ли ще седна да мисля аз!
Голяма врява и викот се дигна пред магазина на Баболевци, та Миро избяга и се скри чак в стъклената си стая.
Откраднал бе някой от бакърджиите едно малко ваганче, като чаша, от новата стока на Баболевци — да не им върви с нея. Тръгна ваганчето от дюкян на дюкян, разглеждаха го, въртяха го в ръцете си и тия, които бяха виждали вече новата стока, и тия, които не бяха я виждали. Дойде ред, взе го в ръцете си и Стоян Глаушев, въртя го дълго между изкривените си пръсти с позеленели нокти от бакъра. Усмихна се:
— Хубаво, дяволското… Виж ти как са го докарали! Ами не можем ли и ние да направим такова нещо?!
— Машина го прави него, дедо Стояне — рече някой от събралите се там съседи.
— Машина… — дигна белите си вежди Стоян Глаушев.
— Машина! — дръпна го от ръцете му Кочо, цял пламнал от ярост, и с все сила го удари о земята: — Дяволът го прави него!
Гледжосаното ваганче подскочи и се търкулна по утъпкания пръстен под. Сега се спуснаха всички там, да видят що бе станало с него. Дигнаха го няколко ръце. Глечта бе се олющила на няколко места и се виждаше под нея черната ламарина, Зачуха се развеселени гласове: