— От Европа иде сичкият прогрес.
— Да. Това е верно. Наука и секакви знания, изкуства. Но има и друга Европа, която остави Македония под робство.
— А Русия? Тя мина Дунава през седемдесет и седма не за нас, а за Цариград, за морето.
Пламналото лице на Васил Марков изеднаж побледня, отля се от него всичката му кръв. Той не повиши глас, дори гласът му стана по-тих, но в така стихналия му глас се чувствуваше още по-ясно голямото му вълнение и всичката сила, която напираше в него.
— Аз не знам — рече той, — не знам каква е била руската политика…
— Виде ли… — усмихна се тържествуващ Георги Баболев. Васил Марков втренчи за миг в него учуден поглед и продължи:
— каква е била политиката на царя, на министрите му, и това е друга Русия, но руският народ тръгна да воюва, за да освободи българският народ от вековно робство. Двеста хиляди руси паднаха по бойните полета. Аз бех там и зная. Ти говориш за прогрес — да! А руският народ се бори за правда, търси правдата…
Върху устните на Георги Баболев бе застинала високомерна, пренебрежителна усмивка. Васил Марков забеляза тая усмивка и млъкна. Към него бяха Обърнати много погледи, но той махна с ръка и вече не продума. Мълчаха и всички наоколо, притиснали се, обградили широката маса. Тогава заговори пак Лазар Глаушев:
— Не съм ходил като вас… едва тука, около Преспа и до Солун. Не съм и учен, живеял съм тука, и аз както сички преспанци, като целия наш народ, в тъмно, тревожно време и такъв е бил винаги нашият живот, тежък и претежък, без правда. Ето и сега, през седемдесет и осма в Берлин, за нас пак не се намери правда. По това знам и ще знам аз и Европа, и Русия. А нашият народ, сички ние така ще живейме и занапред: правда ще търсим, за правда ще се борим…
Той млъкна, без да погледне никого, в широката читалищна стая стана още по-тихо. После всички наоколо заговориха изеднаж, завикаха, дигна се шумна врява. И всички се струпаха около Лазара Глаушев, подръпваха го някои дори за дрехата, искаха той да ги чуе, пред него да се изкажат. А повтаряха, всеки по своему, неговите думи.
IV
Вършитбата закъсня и тая година докъм Голяма Богородица. Пак поради десетъка — нямаше кой да го откупи и хюкюматът не даваше позволение да се вършее. Намериха се най-сетне закупвачи и вършитбата почна.
Лазар Глаушев се готвеше да тръгне по селата за жито с четиридесет лири в пазвата си. Нищо не бяха тия пари за такава работа, но повече не можеше да намери. Имаше той много приятели между селяните, там бяха и бащините му роднини, надяваше се да вземе стока и на почек. Друга беше сега по-голямата му грижа: както очакваше Ния, тъкмо след Голяма Богородица трябваше да роди. Как ще я остави сама в такъв час?
Последните няколко месеца бяха много трудни за нея. Една сутрин, току-що станала от леглото, стори и се, че нещо се бе променило в нея, дълбоко в утробата и. Тя не можеше да каже нищо определено, не чувствуваше никакви болки и повече с душата си усещаше, че бе станала някаква промяна. Лазар забеляза уплахата по лицето и, но Ния разсея тревогата му:
— Нели знайш как сме ние жените, щом сме на такъв ред… Нищо не ми е.
Не се оплака тя никому, не знаеше от какво да се оплаче. Седмия месец прекара в голяма тревога — боеше се да не роди предивременно. А после това й чувство за някаква промяна в нея стана по-определено: започна да я мъчи една все по-голяма тежест в кръста и ниско в корема. Сега тя се уплаши много, но не за себе си, а за детето. Както винаги, както във всяко нещо, откакто беше бременна; дори и когато посегнеше да изпие глътка вода — и то беше за него. Уплаши се тя сега за него и се реши да се оплаче на свекърва си. Сепна се и Султана, но и тя скри уплахата си. Помисли, помисли и рече:
— Така е винаги в последния месец. Тежи надолу… наближава му време да се отдели от тебе.
Тревогата от тая нова мъка остана в Ния. Нали тя все пак не беше както всички други жени — раждаше след толкова много време от женитбата си и близу на четиридесет години… Но тя през цялото време и, струваше й се, през целия си живот бе набирала смелост в сърцето си тъкмо за тоя час, който трябваше вече да дойде и нямаше да я отмине. И си мислеше: „Да го родя здраво и живо, пък с мене да става каквото ще… ако ще и както с майка ми… щом така требва да бъде…“
Дойде време и Лазар да тръгва по селата.
— Но… ти веке чакаш секи ден…
— Да…
— Ами да остана, ако е нужно.