— Не, Лазе. Ти върви по работата си. Откога още чакаш да тръгнеш за жито. — Тя се усмихна свенливо: — Мъжете не са нужни в такова време за нас. Имам си аз бабичка. Върви, върви…
Преди да тръгне, той помисли да се отбие при майка си, да я помоли да не оставя Ния сама. Но махна с ръка и се надигна в него гняв спрямо майка му: „Нема да прекрачи тя прага на моята къща, клетва е дала!…“ Само на Неда каза:
— Отваряйте си очите, Недо, като сте тука сами! Мома беше Неда, не се реши той да й рече нещо повече. Каза и на Костадиница, вече на тръгване:
— Траяно… нели знайш Ния… Сама остава.
— Немай страх, бачо Лазаре.
Но той тръгна с натежало сърце от страх и тревога. Как се случи тъкмо сега да остави Ния сама! А не можеше да не тръгне, трябваше да се бори за хляба си.
Като остана Ния сама с Неда, пак почувствува страх, но бързо й мина: това беше навика й да търси за всяко нещо опора в мъжа си и още повече сега. Но с какво можеше да и помогне Лазар наистина и дори й стана по-леко, че той няма да бъде в къщи, да се тревожи и мъчи заедно с нея.
Първата болка я прониза вечерта на Симеон Стълпник, тъкмо се бе стъмнило. Тя се спря сред стаята а сякаш се ослуша в себе си. И щом дойде болката за втори, за трети път, Ния каза на Неда:
— Е, хайде… идете с Костадиница да кажете на бабата да дойде веке. Ама никому другиму ни дума, нели знайш!…
Неда я гледаше с опулени очи, като че ли очакваше ей сега да стане някакво невероятно чудо с Ния, и машинално отвърна:
— Никому… никому ни дума, знам.
Така беше открай време — да не се разгласява, когато ражда жена, а Ния и сама не искаше да се разчуе из града, че ще ражда.
Мина доста време, докато се върнаха Костадиница и Неда с бабата. Ния беше сама в къщи. Все същата болка се повтори още няколко пъти на определено време, но може би само с една минута по-скоро и все по-силна при всеки пристъп. Като че ли оживя нещо в тялото на Ния — на детето й, което беше отдавна живо в нея, а тая болка и родилката я усещаше как се приближава, как преминава през кръста й, извиваше се, пропълзяваше все по-продължително, по-мъчително. Или това беше някаква невидима ръка, която се замахваше отдалеко и забиваше в кръста й остър, нагорещен шиш, завъртваше го все по-бавно и все по-бавно го изтегляше през цялото й тяло. Ния влизаше от стая в стая, не се застояваше, за да не я принуди болката да легне, само час по час ще се подпре с ръка на стената, ще избърше потта от лицето си с една голяма, мека кърпа. Прегледа отново всичко, наведе се да пооправи без нужда и леглото си долу, върху дебелия дюшек на пода. Всяко нещо беше на мястото си. В готварницата огънят гореше добре и съдът с гореща вода вече шумеше: в спалнята беше и малкото коритце, измито с гореща вода и мек, критски сапун, там, близу до леглото, бяха и пелените — блестяха от чистота на ламбата. Нямаше го още него — мъничкото, но идеше вече и то… И откъде идеше още сега тая радост, по-силна и от оживялата болка! Идеше закъснялото гостенче, желано и чакано от много години… Най-напред се втурна Неда, задъхана, после влезе бабата, а Костадиница бе останала по-назад, да заключи портата. Скоро влезе и тя. Като видя Ния, че бабата започва да пипа едно и друго с немити ръце, както беше дошла отвън, каза на Неда:
— Заведи бабичката да си умие в мутвака ръцете, че тя не знай къде, и нели така требва.
Сети се бабата и отиде да си умие ръцете. Ния все още беше на крак и току бършеше лицето си с кърпата. Костадиница нищо не забелязваше — нали селянките все така раждат, до последния миг на крак и колко пъти по нивите! Ала щом се върна бабата от готварницата и погледна Ния, веднага се развика:
— Ха легай, легай! Не бива да стоиш повеке на нозе…
Не искаше Ния да се предаде още — нали за детето било по-добре, по-лесно ще дойде, ако стои права повечко време, но най-сетне легна. И започна една безкрайна, мъчителна нощ.
Бабата прогони и Неда, и Костадиница.
— Хайде, излезте вие, не е харно да се сбираме много люде тука. Ако стане нужда, ще ви повикам. Ния би желала да излезе и тя — бабата. По-лесно би се борила сама, а болките ставаха още по-чести и по-мъчителни. Остри железни куки се забождаха дълбоко в тялото на родилката. Разтрепераното й сърце напираше в гърлото й, сякаш да изхвръкне, и вече примираше с остра болка, но изеднаж, когато Ния мислеше, че душата й ще излезе в следващия миг, че вече излиза, болката спираше, отдръпваше се някъде за известно време. Докато си поемеше дъх няколко пъти, докато избърше потта, рукнала обилно по лицето й, по гърдите. После пак същите железни куки през кръста и, през корема и още по-дълбоко, още по-болезнено и тая мъчителна пауза нямаше край. През едно от късите затишия между два пристъпа на болките, Ния рече с отпаднал глас: — Забравила съм да запаля кандилото.