— Не говори така…
— Да не говоря, ама… Те пак са си свои. Ето, нема го бачо ти Лазара.
— Иди да я попиташ… иди попитай кака Ния.
— Какво ще я питаме сега? Малко ли й е на нея… Може и баба Султана да се сърди, че не сме й казали. Ти върви й кажи, пък тя, ако не иска, да не идва. Върви, върви!
И сама преплашена, Неда изтича да съобщи на старата Глаушица. Тъкмо пред Глаушевата порта девойката срещна дядо Стояна, Кочо и по-големия Кочов син — тръгнали бяха те тримата за чаршията.
— Що си се затичала, Недо? — попита Кочо.
— Кака Ния… цела нощ… — заекна Неда. Мустаките на дядо Стоян потрепнаха в усмивка, той пръв се досети:
— Що, ражда ли веке? — После присви побелелите си вежди: — Ама ти защо плачеш?!
— Мъчи се много… и още нищо…
— Ай, господи… — прекръсти се старият човек. — Тичай бързо при вуйна ти Султана! Ай, господи, помагай, господи… Да беше барем Лазе тука…
Тримата мъже отминаха. Неда се втурна в двора. А Султана като че ли бе чакала до вратата — още щом се показа Неда в двора, излезе да я посрещне:
— Що има, Недо? Ти що така! Думай де!
Неда едвам събра душата си, за да отговори, от страх, от жал за Ния, от умора, докато бе тичала дотук:
— Цела нощ се мъчи… И още нищо.
И девойката пак изкриви лице на плач. Султана я погледа, погледа и само това рече:
— Ами защо не дойдохте да ми кажете? Още снощи мори! Ха се връщай… може да има нужда от тебе там…
Тя влезе в къщи, уми се, облече си по-чисти дрехи и забърза към къщата на сина си. За клетвата си да не стъпва в тая къща и не помисли. Само когато влезе вече вътре и Костадиница и Неда излязоха да я посрещнат, мярна се бързо през ума й мисъл за прага на тая къща, но мина и замина. Други мисли бяха завладели ума й сега. Тя бързо попита:
— Къде е… заведете ме!
Старата жена сви нозе на пода до леглото, нахвърли се върху снаха си и започна да я милва с такава нежност, да й говори такива думи, че Ния забрави за няколко мига мъката си и я гледаше учудена. А после заплака и току се сгуши в малките, изпръхнали длани на свекърва си.
— Милата ми щерка… — продължаваше Султана. — Да не знам аз, че ми се мъчиш цела нощ… Нели съм ти майчичка аз тебе сега… вема да те оставя да ми се мъчиш толкова. Не бой се чедо, сичко ще мине…
Ния премаля в нов пристъп на родилните мъки, но чувствуваше ръката си в двете силни, Цилави ръце на свекървата. И докато потъваше без дъх в страшните мрачини на болката, — не угасна в нея Съзнанието, че тия две ръце я държаха здраво, нямаше да я изпуснат. После, като се разтвори пак светлина пред очите й, тя пак чу гласа на Султана — пълен със сила, топлина и нежност:
— Ти само не бой ми се, чедо. Много боли, нели знам, щерко, ама от тия болки не се умира. Ще мине, ще го забравиш… Ама ти, старо — сопна се тя на бабата, — защо си ми го оставила девойчето да се мъчи цела нощ! Хайде де! Помагай… — И пак се обърна към Ния. — Е, скоро ще мине, скоро веке… Бабата стоеше настрана с отпуснати ръце — що можеше да стори тя сега, щом Глаушица беше тука, такава твърда и люта жена, нали я знаеше целият град, силна и безстрашна. И пак от страх пред Глаушица, да не би да помисли тя, че бабата не я бива в работата й, пораздвижи се, мина от другата й страна и рече:
— Помагам аз, ама требва още да се почака.
— Е, харно — отвърна веднага Султана. — Ще почакаме, щом требва. Още ще почакаме… Иди ти сега, бабичко, иди оттатък да ти дадат да закусиш, сигурно още не си закусила.
— Не съм…
— Върви, върви… Щом останаха сами, Султана взе кърпата и докато бършеше лицето на снаха си, гушата, гърдите й, рече, без да я погледне:
— Ти от мене, чедо, нема що да се боиш… Майка съм ти аз… Дай сега да видя що става… иде ли веке миличкото.
— Добре, майчице… — прошепна Ния.
Султана дигна предпазливо дрехата й. Нямаше още нищо: само едно малко, розово петно едва-едва се червенееше върху белия чаршаф. Султана сега наистина се уплаши. След цяла нощ мъчителни напъни нямаше още никакъв признак за скорошно раждане. Имаше такива нещастни случаи — затваряше се утробата, стягаше се и рожбата оставаше вътре, така и загиваше заедно с майката. Немой, господи, така!… Що ти е сторила толкова тая душица, ето цел живот чака да я благословиш с рожба!…
Не издаде с нищо Султана големия си страх и тревожните си мисли, а силите й като да се удвоиха.
— Ще дойде, ще дойде — каза тя бързо, делово, завивайки отново родилката. Взе пак кърпата да обърше лицето й, полепналите коси по слепите очи, по челото и продължи: — Напъвай се, чедо, со сички сили. Да му е по-лесно…
— Немам сили веке, майко… — рече без глас Ния. — И ми се спи… да знайш само… колко ми се спи…