— Ами да поспиш, сине… ама то, милото нема да те остави. Иска да излезе по-скоро.
— Да… усещам го… Да не му стане нещо… майчице, щом… щом толкова време зеке и още не…
— Нищо нема да му стане!
— Ето… ето пак… О… о… майко… — простена за пръв път Ния и виждаше се как се загуби в болката.
Лицето й се бе стопило, с хлътнали страни, и беше тебеширено бяло заедно с устните; по краищата на нежния овал, по изпъкналите скули, по слепите очи, между полепналите там черни, влажни коси едва-едва се синееше мъртвешка сянка. И пак беше хубаво това лице, с призрачна някаква хубост, останало без капка кръв, озарено негли от лунен блясък. Страшна беше тая хубост и тъжна. Притворените очи тънеха в сянка и като че ли тежеше върху тях покоят на вечния сън. Султана едва задържаше в гърлото си надигнал се вик.
— Ния… Не се давай, чедо!…
Тя пипаше непрекъснато родилката, оправяше косите й, галеше челото й, бузите, ловеше я за брадичката, подръпваше я, стискаше ръцете й — да не я остави да заспи, непрестанно й говореше, за да я държи будна и жива, да прикрие и собствения си страх.
— Ето в такъв час, чедо, не бива да се предава човек. Стегни си сърцето. Страшното веке минало. Искаш ли да ти дам водичка? Ето веке и слънцето изгрея, и днеска ще бъде хубав ден…
Докато й говореше и стискаше изстиналата й влажна ръка, за да я държи в живота, докато се бореше и сама със страха си старата жена чувствуваше с голяма болка и скръб близу там, до рамото си, сянката на своята Катерина. И както тогава, със същата сила в сърцето си, беше готова да се бори за живота на Ния сега. И като че ли всичко това беше пак за Катето…
Ния отваряше очи и в тях гореше живот, съживяваше се цялото й лице от техния трескав блясък. Двете хубави очи гледаха с доверие и благодарност старата жена, те бяха живи. В сърцето на Султана бликваше радост със сладка болка. Чакала бе тя тогава, чакала бе да се отворят очите на Катето с такава светлина в тях и ето те се отваряха, боже, светли и живи…
— Да бехме пратили некого… да потърси Лазара… — чу някъде отдалеко Султана гласа на Ния.
— Защо ти е Лазе, щерко! — сепна се старата жена. И пак беше тя там, да застане бодра и силна срещу всяко зло.
— Ами… да го видя поне още еднаж…
— Гледай ти сега що ти е дошло на ума! Немой така, сине! Ами това не е за умирачка! Не се предавай така, ще уплашиш и малкото. И още повеке ще се забави то. Ами давам ли те аз, чедо! Ето аз не мисля за умирачка, че съм веке на седемдесет и четири, та ти ли! Нека си гледа там работата Лазе. Нема никаква работа той тука сега и по-харно е, че заминал.
Ния гледаше свекърва си без сълзи, бодрият едва-едва сърдит глас на старата жена се вливаше направо в сърцето й.
— Подигни завесите, майко… Да влезе слънцето…
— Ей сега…
Стаята се напълни със слънчев блясък; в чистите стъкла на прозорците сияеше ясна небесна синева.
— Хубаво е, майко…
— Ами хубаво е, чедо! Хубаво е. И мене ми се разигра сърцето, ако съм толкова стара… Ей сега ще ти донеса да пийнеш малко топло млекце.
— Донеси, майко… Кажи на Неда…
Дойде пладне и мина, но никой в тревожната къща не забелязваше времето. По улицата вън минаваха жени по-често, отколкото друг път, забавяха стъпки, заглеждаха се в портата и по прозорците. Разчуло се бе из целия град, че по-младата Глаушева снаха, Лазаровата невеста, се мъчи да роди, а не може. Скоро след пладне дойде и Раца, дойдоха една след друга и Манда, и Нона. Султана ги затвори в готварницата и не даде да се чуе дори гласът им. Никой с нищо не можеше да помогне. Само господ!
Но човек не бива да седи тъкмо в такива часове със скръстени ръце. Султана ли ще седи тъй и ще чака? Докога? Трябва да се направи нещо, трябва да се помогне някак? Билки някакви — няма. Врачки, вещици — пусти да останат! Ето и бабата нищо не знае. Жените в готварницата споменаха нещо за поп… да дойде да пее на родилката, да прогони лошата сила. Поп — какво ще търси той при родилка? Само да я уплаши… Султана не можеше място да си намери. Очите и горяха, главата й се цепеше от какви ли не мисли. Блъскаше се тя в някаква стена, и пак и все отново. Да измисли нещо, да намери изход някакъв. Очите й горяха, гореше в огън и мозъкът й, душата и. Вече доста късно след пладне Ния започна видимо да отпада; тя все по-често и не усещаше вече болките — губеше съзнание. Слънцето се отдръпна от стаята, промъкна се едвам доловим здрач — далечна невидима сянка на нощта. Не! Ния не биваше да дочака още една нощ в такова състояние!
Султана скочи и повика от готварницата Манда (тя беше по-яка и по-смела), повика и Костадиница. Затвори вратата на стаята след тях.