— Продай си дела от къщата.
— Купи го ти…
— Мене не ми требва. Имам си аз свой дял.
А никой друг не искаше да купи дела на по-малкия — кой би влязъл да живее в една врата с Таки Брашнаров? Отделно живееха и двамата братя — всеки в свои стай. Майка им — между двамата, но повече беше склонна към по-големия. Васил, по-малкият, се отказа и от общото фамилно име — наричаше се на баща си: Марков.
— Бачо Лазаре — оплака се той и сега от брат си: — Вълк е той, а не човек. Пази се ти от него.
— Ще се пазя, Василе.
Нямаше и с кого да сподели тревогите си Лазар по това време. Негов изповедник открай време беше Ния. С нея делеше той всичко и колко пъти бе му давала добри съвети или тъй, някак си по женски, ще го насочи, ще го подсети. Сега той не искаше да я тревожи със своите грижи. Имаше си тя свои грижи и по-големи за една майка: детето им беше все болнаво. Не растеше, както всички деца. Наближаваше да навърши година, а още не можеше да се изправи на нозете си, дори не можеше да седи по-продължително време. Все протяга ръчички към майка си — да го вземе в скута си или на ръце. И проплаква — тихо, жално. Боли го нещо, мъчи го, а не може да каже. Нямаше и спокоен сън, проплакваше и нощем. Никога няма да огладнее, да заплаче от глад, да се нахвърли. Залапа гърдата на майка си, сложи ръчичка отгоре и така стои, едвам ще се сети час по час да глътне от майчиното мляко. Стои така и гледа майка си в очите. Косите му се бяха сгъстили и бяха като златно калпаче на главата му. Приличаше на майка си, но приличаше и на дядо си Стоян Глаушев — още отсега беше по-голяма главата му, с изпъкнало чело. И очите му бяха сини като очите на дядо Стояна.
— Гледай ти стария дъркул! — чудеше се старата Глаушица. — Прероди се во внучето си…
Тя може и да позавиждаше малко, че внучето не приличаше на нея, та все за тая прилика с дядо Стояна приказваше и не можеше да се начуди…
Щом чу за злите закани на Таки Брашнаров, Лазар реши да заложи къщата си или дори да я продаде, за да има повече пари. Как ще излезе да се бори с новите мелничари с шестдесет лири в кесията си! Въпреки заканите на Таки, ще се намерят селяни и нему да продадат жито; най-малко роднините му от Гранче, а имаше той и други приятели по селата. Но как ще иска от тях да му дадат житото си по-евтино, пък и на почек? Нали казал Таки, че ще го плаща по-скъпо от него, и то се знай, пари на Таки не му липсват… Ходи Лазар при всички по-заможни преспанци да предлага къщата си. Искаше четиристотин лири, колкото бе похарчил за направата й, а тя имаше и място повече от един долюм, и чешма в двора. Никой не искаше да я вземе ни под залог, нито пък да я купи. От войната насам чаршията беше все замряла, не бяха малко пари четиристотин лири и никой от по-заможните не искаше да ги затвори в къща, да ги извади от ръцете си. А колцина бяха по-заможни в Преспа — едва ли десетина души в цялата чаршия.
Тъкмо по тия дни в дюкяна на Лазара влезе Атанас Кривиот. Все същият си беше Атанас — едър и як, мъж, само бе станал още по-сиромах през последните години, откакто бе излязъл от затвора. Отдалеко личеше сиромашията му, нямаше, види се, да си купи и един фес за два гроша, та бе вързал голямата си селска глава с кърпа.
— Що има, Атанасе… — посрещна го Лазар. — Отдавна не съм те виждал. Ха седни да свием по една.
Виждаше се, че Кривиот отдавна не беше пушил, та си сви дебела цигара от Лазаровата тютюнева кутия — своя кутия той нямаше.
— Ще сбираш ли жито тая година, бачо Лазаре?
— Ще сбирам, Атанасе. Нели това ми е работа.
— Земи ме да ти помагам, бачо Лазаре. Кривиот държеше гласа си, но очите му молеха с голямо отчаяние. Лазар си мислеше с горчивина: „Гледай ти съдружник, гледай ти помощник… Той не знай, сиромашкият, че и аз едвам се държа…“ И каза гласно:
— Атанасе… немам аз, брате, работа за двама. Докато ходя по селата, ще оставя тук, в дюкяна, едно от братовите ми деца. И калфи веке не държа, Атанасе.
Но Атанас не искаше да се пусне лесно от него:
— Сички ме знаят там, по селата, нели знайш. С половината поле съм свой. Ще намерим жито, колкото искаш, и по-евтино. Нема нищо да ти искам аз, колкото ти се откъсне от сърцето…
Замисли се Лазар. Запали втора цигара. Ами Атанас Кривиот наистина можеше да му бъде полезен. Колкото имаше той свои люде в полските села, Кривиот имаше два пъти повече. Нали там бе израснал Кривиот, нали оттам бе дошъл! Там бяха още и другарите му, с които уби Хайредин Арап ага…
— Колко ще ми искаш, Атанасе. На чисто да си бъдем.
— Казах ти: на тебе оставям. Не те ли знам кой си? Ако извадиш повеке, повеке ще ми дадеш; ако извадиш по-малко — по-малко ще… Ако не извадиш нищо — за махна Кривиот едрия си кокалест юмрук и го тръсна във въздуха, — нема нищо да ми дадеш! Не ме пъди, бачо Лазаре…