— Що му мислиш толкова, Лазе… — каза еднаж дядо Стоян. — Нели си плати всичките борчове! Никому не дължиш веке нищо.
— Платих ги, татко. Тая година сичко платих. Никому нищо не дължа веке. Що мисля ли? За сичко мисля. Целият ни живот се промени.
— Промени се. Право е. На по-лошо се обърна. Ама пак ще се обърне на добро, сине. Требва сичко с весело сърце…
— С весело сърце… А вие в дюкяна по ден работите, по два дни стоите со скръстени ръце. Аз пък со зъби и нокти требва да се боря за секо зърно. Така е со целия народ. Само Брашнаровата мелница се върти секи ден. Преди години знаехме накъде вървим сички, сега — наникъде. На едно место, в един батак киснем сички.
— Ти пък немой да се кахъриш за сички… За сички да мислиш…
Детето се ослушваше в гласовете им, долавяше нещо в тях, което караше да се свива малкото му сърце от уплаха и от други някакви неясни чувства, от гърдите му се откъсна въздишка и то изхлипа с учудени, уплашени очи.
— Гледай го ти — притисна го дядо му на широките си гърди. — И то въздиша…
Ния посегна да вземе детето, като да усещаше наблизу някаква опасност. Тя седна встрани, с детето си в скута, и рече:
— Наистина, Лазе… Добре ти казва татко. Малко по-широко сърце…
— За себе си мисля и за сички. То е се едно. Накъде бехме повели тоя народ и докъде стигнахме?
— То… народ не гине, синко. Мравуняк.
— Поведохте го… — повтори Ния след мъжа си и добави: — Нема да се върне той, където беше.
Детето слушаше и сърцето му се пълнеше със смътна тревога.
Старият стана да си върви. Изпратиха го тримата до вратата. Детето размахваше ръчички след него:
— Дедо, пак…
— Пак ще дойда, синче.
По улицата за към дома той усети, че нещо натежава в гърдите му, и си помисли: „Разтъжи ме Лазе…“ Тая вечер той не яде с охота.
— Ти що… — загледа се в него Султана.
— Нещо като да не ми е много харно…
— Гледай да ни се поболиш… Кой ще те гледа… Не мога веке аз — нареждаше Султана и се взираше в лицето му: нищо му няма Все това бяло, румено лице и като че ли още повече се отвори, откакто побеляха мустаките и веждите му; под провисналите мустаки се спотайваше все същата весела, добродушно-хитра усмивка.
— Е, старо… — завъртя той голямата си глава, оголяла на темето: — Може и да се поболея еднаж и аз… Седемдесет и една веке…
Той стана от софрата все тъй разширил рамена, здраво стои на нозете си, здраво стъпва. Султана го погледна няколко пъти: нищо му няма! Преди да си легнат, той пак застана пред иконостаса, както всяка вечер, отпусна се на колена и се моли дълго, усърдно. Отдавна не беше се молил толкова дълго и така разпалено. Търпеливо го чакаше тоя път Султана, не го прекъсна, както друг път, когато старият се увличаше в своите молитви, а тя никога не лягаше преди него. След молитвата, лицето му още повече се разведри и едва като си легна, рече:
— Поразтъжи ме тая вечер Лазе…
Султана го покри и притисна завивката към гърба, към кръста му — да не му хладнее през нощта, есен беше вече, нощите ставаха хладни. После тя попита:
— Що те разтъжи толкова?
— Нели го знайш него… Той бере грижите на сички. Открай време…
Старата жена нищо не отговори. Такъв беше Лазар. Ето и дете му се роди — нема да си седне в къщи, своята си работа да гледа. Дядо Стоян продължи:
— Ама пък и в него сички се кръстят, в него гледат. Султана пак нищо не отговори. Така е — няма що да отговаря. Преди да духне ламбата, тя поглежда стареца още еднаж: той е затворил очи и се усмихва на мислите си.
Така го завари тя и на другата сутрин — усмихнат. Само лицето му бе леко побледняло и постоянната руменина по бузите му се бе събрала на петна. Побутна го, а миг преди това се досети, че той беше мъртъв. Още през нощта забеляза тя, че бе притихнал някак особено, не го усети да се помръдва, не го чу да хърка или да се изкашля. Ето какво било! Тя не писна, не се завайка, а го погледна остро: как я оставя така! Улови ръката му — студена, твърда, неподвижна! И простена глухо, с потисната скръб:
— Ох, Стояне… Що ми стори. Как не те полекувах нещо снощи… Ама и ти… нищо не рече. Ох…
Тя скочи. Предстоеше й най-важна работа. Нямаше време да плаче и да тъгува сега. Свило се бе сърцето й с голяма болка, но сега камък върху него. Най-напред трябва да се тури в ред мъртвият. А в същото време и друга мисъл оживя в ума й:
— Сега… сама! Отиде си. Заспа си и това беше. И пред иконата стоя с молитва. Сега сама света Богородица ще те посрещне горе и ангелите. Праведна душица, чиста. Не стори ти зло никому. И краят ти такъв… ни болка, ни страх. Ама мене защо ме остави така отеднаж… като от ръцете ми да избега…