Откъм стаята на Кочо и Раца не се дочуваше никакъв шум: рано беше още. Тихо беше и в малката стая, дето спяха по-големите Кочови деца. Старата жена не отиде да вика, да тропа. Нека спят. Мъртвият не бърза. Тя сложи да се топли голям котел с вода. После отвори големия сандък в стаята си, извади оттам вързоп с чисти, нови долни дрехи: отдавна бе ги приготвила за тоя час. Виж как идва смъртта, когато и никак не я чакаш. Там, до тоя вързоп, имаше и друг, с нейните дрехи за последно обличане. Извади тя и най-новите горни дрехи на умрелия — да го премени за последен път. После се спря пред вратата на Кочовата стая:
— Кочо… ставай, сине. — Когато се показа Кочо на вратата, тя му рече: — Ти бъди жив, синко. Баща ти умре.
Кочо сякаш не я дочу:
— Що велиш, майко… Ами кога?
— Снощи. И аз не съм го усетила. Иди, сине, кажи на Лазара. Елате после двамата, да наредите татко си, както е прилично. Прати да кажат и на Манда, на Нона.
Едва когато беше всичко готово — мъртвият бе изкъпан и лежеше с ръка върху ръка на гърдите, проснат върху бял чаршаф сред голямата стая, облечен в най-новите си дрехи, с бели чорапи, — Султана подви нозе и седна до главата му, облечена и тя в най-новите си дрехи, с голяма, черна кърпа. Над главата на мъртвия горяха няколко восъчни свещи. Ния бе сложила там няколко есенни китки. Светлината на свещите играеше по чистото лице на умрелия, бузите му все още се руменеха. Постоянната усмивка на Стоян Глаушев и сега не беше изчезнала съвсем от лицето му. Привела се над него с отпуснати краища на черната си кърпа, Султана тихо рече:
— Вижте го как се е усмихнал… Ангела си вижда, райската врата вижда. — И като че ли си спомни тя изеднаж целия му живот, целия техен общ живот, въздъхна издълбоко и добави: — Изпусна чуковете най-после, Стояне… Нема да влезеш веке в дюкяна си… Едва сега заплака старата жена.
Една сутрин, скоро след като бе минала година от смъртта на стария, Кочо излезе малко по-рано от стаята си — не дочака да го извика майка му, както винаги.
— Още не съм запалила огъня — рече тя, приседнала пред огнището. — Не може веке без огън. Димитровден мина.
Кочо нищо не отговори. Излезе вън да се умие на чешмата и пак се върна. Султана забеляза, че Раца все още не излизаше от стаята, както друг път. Мързи я, магарицата ниедна! Тя вече нямаше малко дете, та да се бави… Кочо приседна до огнището и въздъхна пресекнало. Тежи му нещо. Старата жена чакаше.
— Майко… — започна той пресипнало, изкашля се и продължи: — Аз, такова, ще замина за България.
Аха, що било! Затова Раца не бърза да излезе. Така са наредили те двамата. Бои се тя сега да излезе пред очите на свекърва си. И Султана викна:
— Хайде, Рацо… Ела да дадеш закуска на мъжа си.
— Нема веке живот за нас тука, майко — започна пак Кочо.
Султана мълчеше, И Кочо вече не чакаше отговор, когато тя заговори, загледана в подхваналия се огън:
— Ти веке много пъти споменаваш за България. И татко ти беше още жив. Тука, велиш, нема живот… ами там!
— Там е друго — разбърза се Кочо, но не можа да каже много нещо: — Там е веке свободно и… Сички отиват сега там.
— Отиват. Знам. Мнозина веке отидоха. Ама ти не си видел с очите си как е, що е. Тука новите съдове ви зеха хлеба, здои там нема ли нови съдове?
— В София ще ида. Голем град. Ако не може едно, друго ще може.
— Ти не можеш веке друго, не можеш веке много нещо. На петдесет години не се захваща нов занаят, А тук, криво-лево, без залък нема да останеш.
— Ами може и там со занаята. Се по-лесно ще бъде там.
Тя го погледна през рамото си и рече остро:
— Секи камен на местото си тежи. — И току викна: — Рацо, мори! Хайде, мъжът ти чака закуска да му дадеш!
За някое време Кочо не се реши пак да отвори дума пред майка си за България. А и тя нищо не споменаваше. Кочо и сега още се прибояваше от нея. Но тогава се случи и друго нещо: разчу се из целия град и вестниците писаха, че България и Сърбия се бият. Сръбският крал Милан нахлул с войска в България и българите го бият. Завидял кралят, че са се съединили Княжеството и Румелия, и дигнал войската си срещу тях. Българите тичали на бойното поле по двама на кон, както русите при Шипка, и бият краля.
По това време беше, излезе една нощ Султана Глаушица да пообиколи двора, преди да си легне, да види дали портата е добре затворена, и току нададе вик:
— Скоро, Кочо, да видиш що става!…
Зачуха се гласове и по съседните дворове. Кочо изтича вън, след него и Раца, и децата, по-големите, които бяха още будни. Нямаше що да питат — всичко се виждаше: ясното ноемврийско небе цяло се бе разбунило. Понесли се бяха рояци звезди една срещу друга, пръскаха и отскачаха пламтящи искри по всички посоки, та цялото нощно небе сияеше. Невиждано чудо и знак — наизлезлите люде по дворовете в студената есенна нощ гледаха небесния огън разтреперани. Старата Глаушица се прекръсти три пъти и рече: