— Ела, и ти с нас, майко! — изправи се живо на колената си Кочо; виждаше той, прекършил бе волята й. Обади се и Раца:
— Ние и за тебе си говорихме да… да те вземем с нас.
— Аз ще те кача на кончето, бабо — викна Благой, най-големият Кочов син, и додаде като на присмех: — Ще те кача на коня като селска невеста…
Всички бяха против нея. Е, харно! И тя ще застане срещу тях. И викна гневно на внука си:
— Куче! Един път съм била аз невеста, втори път нема да бъда. Как ще оставя гроба на дедо ти бре! Не излизам аз от тая къща.
Обади се пак Лазар и той я удари право в сърцето:
— Гробът си гроб, майко. Нема да го забравим никога, но… Я ние да се дигнем, сичките… и ти, и аз, и Ния… па да идем в София. Мъчно се живей тука.
Загледа се в него Султана, лицето й потъмня. Само очите й горяха — само в тях имаше тя още сила и огън. И нямаше глас да викне, а прошепна задавено:
— Ако тръгнеш и ти… да знайш, аз ще умра.
Сговориха се двамата братя и продадоха бащиния си имот — дюкяна, нивиците и лозето за сто и двайсет лири (повече и не можеха да вземат по това време), разделиха си братски парите, дадоха на Манда и Нона каквото им беше дял. Казаха, че къщата остава за майка им, а тя, Султана, сега в нищо не им се бъркаше. Веднага след Великден Кочо замина за София с цялото си семейство. По едно време Султана бе наумила да му рече да й остави поне Царева — по-малката си щерка, — но после старата жена махна с ръка: нека вървят всички, тя нищо вече няма да продума, щом той сам не се сеща да помисли и за майка си. Остана Султана Глаушева сам-сама в празната къща.
Всеки ден и по два пъти на ден идваха при нея ту Лазар, ту Ния, пък и двамата заедно да я молят да се прибере при тях. Старата жена отказваше и най-сетне им се скара:
— Оставете ме бре, деца! Що знайте вие! Как ще оставя огнището си да угасне, да изстине! Тука съм се родила аз, тука съм раждала и вас, тука умре и татко ви… Що разбирате вие от такава мъка!…
Минаха по няколко пъти и Манда, и Нона, но те си бяха все чужди. Мина един или два пъти и Неда, и тя от жал към вуйна си, но и повече от приличие, че бе яла хляба на старата жена толкова време. Отбиваха се първите дни и някои от съседките, но те пък повече за да научат нещо, да разпитват и сами да се показват в чуждата, неволя. Скоро Султана остана съвсем сама и дни наред не стъпваше човек в двора й. То се знай, Лазар и Ния не я забравяха, но не можеха да идват всеки ден; имаха си те свои грижи, а и детето им пак се разболя по това време.
Не наруши с нищо реда в къщата си Султана Глаушева. Ставаше все тъй рано, лягаше си късно и беше все на крак, все имаше какво да върши, а беше чудно как се държеше още на нозете си. Колкото се беше смалила, откакто застаря, сега се стопи още повече от мъка, но и от глад. Мъката беше нестихващ огън в душата й, не спираше силата му, но тя и гладуваше — заключило се бе сърцето й, едва ще хапне по няколко залъка на обед и вечер, та дори и водата не й беше сладка; Кой знай дали по навик от толкова години или подтиквана от неясна и празна мисъл, че ще дойдат людете й, да ги нахрани, тя слагаше всяка сутрин на огнището да вари някаква гозбица, слагаше и софрата на обед и вечер, както му е ред, но сама едва ли изяждаше по три-четири залъка. Гозбата после даваше на съседите, а завъди и куче. Спомни си еднаж за кучето на дядо Стояна — колко години бяха минали оттогава, но човек все се връща към миналото време. Завъди си куче тя и за да има поне такъв един другар в самотията си, да чува лая му из двора, да му приказва като на човек. Нарече го Шаро, както наричаше и дядо Стоян кучето си. Тая залъгалка с гозбата и със софрата не продължи много — самотията надви, старата жена нямаше кого да чака, кого да храни и дори хляб си замесваше по един път за цяла неделя.
Изтощи се тя, отслабна, та нозете й се люлееха, но по цял ден шеташе из къщи, по двора. Кочо не дигна много нещо от покъщнината и стаите бяха наредени, както преди. Старата жена всеки ден чистеше, редеше и пререждаше — да бъде, както е било, за да не запустява съвсем къщата й. После тръгваше из двора, в градината — пролет беше, и лято дойде, разкопа тя лехи, садеше и пресаждаше. И пак сега си спомняше за Стояна, когато разкопа той за пръв път тая същата градина. Все той, старият, беше с нея, до рамото й, само той и от гроба си не я изоставяше…
Дните минаваха по-лесно — с работата из къщи и по двора, чуваха се гласове по съседните дворове, врява и тропот по улицата, залисва се човек и се залъгва. Ала нощите бяха тежки и претежки за старата самотница. Още като вземеше да се смрачва, в тоя час, когато людете й преди се прибираха в къщи… Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище66. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец: