— Що въздишаш, Борко?
— Не знам. Но понякога ще отговори:
— Искам да порасна като татко.
— Ще порастнеш, Борко. Защо бързаш толкова?
— Татко никога не е болен. Татко е много силен! Или други неочаквани думи ще изрече. Когато умря дядо му Стоян, то питаше всеки ден за него и много се разтъжи. Казаха му и му повториха, че дядо Стоян се качил на едно конче и отишъл някъде по работа; скоро щял да дойде пак при Борко. Детето престана да пита за дядо си. Мина доста време след това и когато детето пак въздъхна еднаж, майка му го попита:
— Що въздишаш, Борко? Що има…
— Мисля си къде ли е дедо… Нема да дойде той при Борко.
Не беше попитало то вече за дядо си, но не беше го забравило и тъгуваше за него. Споменаваше го и по-късно, ала дядото, който бе останал в мислите му, беше вече друг някакъв дядо, който прескочил с кон двете тополи насреща и отишъл някъде; детето, види се, разправяше някакъв свой сън.
Разболяло се бе пак и дойде да го види баба му Султана. То стана от леглото — можеше да става за малко, — заклати се на слабичките си нозе, отиде и взе от ъгъла своето малко столче, повлече го през стаята, сложи го до леглото си:
— Седни, бабо. Пък аз ще легна, болен съм.
— Болен си, чедо. Ами що е, мило, що те боли? То натисна с юмручета корема си.
— Тука ме боли, бабо.
Султана гледаше разголените му ръце — тънички, бледи, със сини жилки. Лицето му — с хлътнали бузички и цялото беше негли от бял звеък. Но като дитнеше към нея сините си очи с едва-едва подкарали златисти вежди — сякаш я гледаше сам нейният Стоян. Каква прилика, боже! Сякаш се бе преродил той във внука си, но къде беше неговото здраве и сила, а това дете… Приседна там, до леглото му, и Ния. Погледна я Султана да й проговори, но думите й спряха на устните, задържа тя само погледа си върху снахата. Нямаше много радост и в нейното сърце от преголеми грижи за това дете, по косите й блестяха вече доста сребърни жички, около ушите й бяха на цели снопчета. Това беше, откакто бе родила малкия — затова ли бе го чакала близу осемнайсет години!
— Що го лекуваш, Нийо?
— Нана68 му сварих.
— Харно.
Султана продължаваше да гледа посърналото й лице, както бе седнала Ния там, до леглото, и не сваляше очи от детето си. „Това те яде тебе, щерко — мислеше си старата жена, — ще задържиш ли тоя ангел в ръцете си… Късно ти долете той, голем е страхът ти…“ Винаги, когато трябваше да преодолее нещо, в сърцето на Султана Глаушица бликваше сила, надигаше се гняв и нетърпение. Така и сега, заради снахата, заради това дете, пак се съживи старото вече сърце, разтуптя се, затрепера:
— Не се предавай, щерко, на лоши мисли!… Дяволът се радва. Ти дръж божията страна и от нищо да не се боиш.
Ния нищо не отвърна, не се помръдна дори. Дали разбра думите й?. Как няма да ги разбере — тя мислеше само за детето си. Погледа я Султана още някое време, а детето пък гледаше нея. Каква беше безстрашна баба му Султана! Караше се и на мама, а тя, мама, беше все тъжна и угрижена, едва-едва ще се усмихне. То неочаквано попита баба си:
— Ти сама ли живейш сега, бабо?
— Сама, чедо.
— Нема го ни чичо Кочо, ни Царева, ни стрина Раца…
— Нема ги.
— Ти мама ли си на татко?
— Мама съм му, сине.
— Ами той защо не живей при тебе?
По бузите на Ния пропълзя бледа руменина. Султана подсмръкна:
— Не живей при мене, ама той при тебе живей, при твоята мама.
— Аз ще живея при моята мама, а той… Детето се замисли: „Но татко требва да живей при детето си… нели е татко!…“ То не можеше да разреши сега такава трудна задача…
Борко пак оздравя. Ния го пусна в двора да си играе с децата на по-голямата щерка на Траяна Костадиница. Беше слънчево утро към края на лятото. Но детето не се спря в двора — то друго бе наумило. Мина край двете внучета на Костадиница и излезе на улицата.
Султана тъкмо бе приседнала на едно коляно пред огнището и требеше боб в една тепсийка; виждаше тя добре с очите си и кажи го, само те, очите й, бяха още здрави. Вратата насреща беше отворена, утринното слънце току-що бе стъпило на прага й. Отеднаж се изправи там и Борко. Погледна го баба му изпод вежди — гледай ти! Оздравяло вече, милото… Никога не бе идвало само в дядовата си къща. Косите му пламтяха на слънцето, но цялото беше някак прозрачно — с това личице и бледите ръчички, облечено в светли дрешки.
— Ела, чедо. Влез.
Прекрачвайки високия праг, то чукна кондурките си. Баба му остави тепсийката с боба, стана да му подаде столче.
— Седни, милото ми гостенче… — Тя приседна до него и пак взе тепсийката, сложи я с две ръце на коляното си. Сетило си се за баба, чедо…
— Бабо, аз при тебе ще живея.