— Харно, сине.
Как бе усетило, как бе разбрало то най-голямага й мъка? Но то й подсказа:
— Татко вели: уф, мъчно ми е за майка. И мама така вели: и мене ми е мъчно, се сама седи. Пък аз дойдох при тебе да живея. Татко при мама ще живей.
— Харно, чедо.
Започна безкраен разговор. Най-напред за кучето на баба. То се спря пред отворената врата, дигна муцуна да подуши, поклати опашка и отмина. После за боба, за тепсийката и оттам за дядо Стоян.
— Нема го още да се върне, бабо, дедо ми Стоян.
— Нема го, сине — и баба Султана подсмърча. Уф, каква плачлива стана от някое време, сама се ядосва на сълзите си. После тя разказва на внучето си за дядо Стоян. От село дошъл той, имал куче, сняг газил до колената си, дърва цепил с голяма секира…
Султана сложи боба да се вари в огнището. Разговорът не спираше. После тя отиде в градината и донесе оттам едра, зряла праскова. Обели люспата й — да не тежи на чревцата на малкия. Детето взе прасковата със светнали очи, лепкав сок потече по бледата му ръчица и то лакомо го облиза.
— Ха, така, сине! Сичко да ти е сладко.
Дойде Ния да търси детето си. По устните му, по брадичката лепнеше сладък уханен сок; една залутана пчела жужнеше и се люлееше във въздуха наблизу — търсеше и тя детето. Баба Султана сърдито я прогони.
— Мамо, аз ще живея при баба.
— Ами какво ще прави мама без дете?
Тогава те седнаха и тримата. Детето ще идва всеки ден при баба си; ще играе из двора, в градината. Но вечер то ще се прибира в къщи — иначе мама и татко ще плачат нощем за детето си…
Малкият Борис Глаушев идваше всяка сутрин при баба си. Не пропущаше ни една сутрин — нали така беше казано. Султана го чакаше нетърпеливо — все попоглеждаше към вратата, когато се случеше детето да закъснее — тя излизаше и на портата да погледне. Техните разговори не се свършваха. Султана казваше:
— Ами с него можеш за сичко да си говориш;. Сичко разбира и ще ти отговори на место.
Разказа му тя целия си живот; за Стояна, за баща си, за дядо си Серафим, за прадядо си Марко; разказа му и за умрелите си деца. И за Катето — погубил я лош човек.
— Какъв беше той, бабо? — попита детето с уплашени очи.
— Лош… безумец. Напива се со вино и не знай що върши. Ама и тя беше безумна. Жива изгоре. Стори голем грех, а един грех носи и други след себе си.
Детето приемаше думите й по своему или я разпитваше, докато и тя се забъркваше. Тя му разказа целия си живот, но не такъв, какъвто беше, а повече какъвто би желала да бъде; където влизаше в противоречие с очевидната действителност, старата жена се впущаше в разсъждения и в спор с живи и мъртви, дори и със себе си. Еднаж каза:
— Не беше лесен моят живот…
Детето я слушаше с напрегнато внимание, жадно за всяка нейна дума. Тя поддържаше в ума му непрестанно брожение на всякакви мисли, то виждаше — разбира се, по своему — целия й живот, учеше се да вижда живота и всяко нещо около себе си. То не помнеше за дълго и всяко нещо, което чуеше от нея, но някои нейни думи попадаха в младия му мозък като живи семена.
За старата жена тая дружба беше като закъснял, есенен слънчев лъч. Тя не помнеше да се е радвала толкова дори и на собствените си деца, както се радваше на това свое закъсняло гостенче. Но нали и то — беше нейно дете — рожба от собствената й рожба… Тя и не бе умеяла да се радва досега. Винаги бе имало някаква тревога в сърцето й, нетърпение и гняв срещу греха и срещу всяка човешка слабост; робувала бе и сама на собствената си непреклонна воля да подчини всичко на своя ум. И ето, всичко изпусна от ръцете си, а това светло ангелче само дойде на вратата й…
Не продължи много тяхната дружба — твърде късно бе започнала тя за старата жена. За рождения ден на детето — втори септември — тя му изплете нови чорапки. Колко пъти, докато още ги плетеше, то сядаше на земята пред нея и дигаше краче да му ги премери. Излязоха хубави чорапките, като излеяни и с много шарди. На самия ден тя отиде да му ги обуе. Детето беше пак болно.
— Главичката ме боли, бабо. Ей тука, тука, тука…
— Ще ти мине, чедо.
Тя се върна сама в къщи.
Детето боледува близу цял месец, после започнаха дъждове, лошо време. Сега повече тя отиваше да го вижда.
— Като дойде лето, бабо, аз пак ще живея при тебе. Сега мама се бои да не се разболея.
— Харно сине. Ще чакаме пак да дойде лето.
А сега идваше навъсена, дъжделива есен, идваше зима. Започнал бе и здрачът в живота на Султана Глаушева и бързо се сгъстяваше студен, неприветлив. Около свети Никола, при първите студове, и тя легна болна. Не лежа много само два-три дни, дори Лазар и Ния не я усетиха, но вече не се оправи.
— Се ми е студено, деца — оплакваше се. — Не мога да се стопля. Четири фъстана съм наденала и кожухче ето…