Лазар й купи няколко товара дърва.
— Имам си аз още дръвца, сине…
— Ако, майко. Да имаш повечко. Грей се край огнището.
— Ами се там аз от некое време, до огнището. Като мачка.
Тогава той пак й рече:
— Ела си у нас, майко. Поне за зимата. Ето, се си немощлива.
— Нищо не ми е, сине. От старост е това. Ами веке седемдесет и осем, Лазе… Не са премного, да речеш, ама не са и малко.
Но хаджи Серафимовата внука вече мислеше за смъртта си. Кой знай защо, все й се струваше, че и тя ще умре като мъжа си. Може би това беше нейно желание, но, то се знай, човек не може да се бърка в божите работи. Ето, като него да си заспи и вече да не се пробуди. Вечер тя се кръстеше усърдно пред иконата, да не я завари ангелът неподготвена. Ех, блазе му на Стояна! Не можеше тя да се моли и да говори с бога като него. Може би и затова господ му даде такава лека смърт. А тя и с бога бе воювала колко пъти… На десетина дни преди Божик тя пак легна. Някаква голяма тежест затисна гърдите й, та не й даваше да диша. Излезе и ръжда в плюнката й.
— Е, вижда се веке… Не ми остана веке сила… Лазар и Ния бяха все около нея..
— Да знайте — каза им тя една сутрин. — Сичко ми е готово там, в сандъка. Вързано е, най-отгоре. И саван си имам… божигробски.
— Не говори тъй, майко. Ще оздравейш.
— Знам си аз, виждам.
Стана дума да доведат Бориса да я види. Тя сама заговори за него най-напред, но после каза:
— Не, не. Какво ще гледа болна баба. Да ме знай здрава… така да ме помни… здрава.
Дойдоха Манда, Нона, мъжете им, някои от децата им. Тя се скара на щерките си:
— Какво сте се размърсулявили… С орлите ли ще живея!
Получи се по тукашни люде писмо от Кочо. Тя накара Лазара да й го прочете:
„Мила майко, брате Лазаре и снахо Нийо, Поздрав от мене и от Раца, и от децата до сички вас. Ако питате за нас ние сички сме добре и молиме бога за вашето здраве. Получихме го вашето писмо и разбрахме, че сички сте здрави и живи. Писах ти, брате Лазаре, преди около месец време, че отворих дюкян тук, в София, на улица Нишка нумеро 26. Едно, друго и пак на стария занаят, пак с бакъра ще си вадим хлеба. Тук има по-веке от новите съдове и какво ли нема, но като е голем град, всекакви хора идват и в моя дюкян и най-вече за тави и тепсии и дълбоки тави за сладко. Без хлеб нема да останем, тук хората и не се пазарят много, има и богати и всекакви. Има много хора от нашите краища, от разни места и шопите ни викат, че сме гъсеници, ние превзехме чаршията и целия град. Да дойдеш ти, брате Лазаре, тук, както си учен, ще станеш чиновник и още по-хубав живот ще живейш. Благой работи с мене, а Кирил влезе във Висшето училище и Стефан ще го учиме за офицер. По-хубаво да се изучат, че с моя занаят нема да продължи още много. Тук от нищо немаме страх. Кажи й на майка да си дойдете и вие сички, много ни е жал за вас и тук по-хубав живот се живее. Но пак ни е жално за Преспа. Родно место ни е, тегли, и Раца още си плаче за Преспа. Мила майко, брате Лазаре и снахо Нийо, и вие мили сестри, приемете нашите поздрави и чакаме вашия бърз отговор. Писмото пише Царева и аз й казвам какво да пише, а тя го реди по тукашно. Ваш син и брат и девер Кочо Глаушев.“
Като чу писмото на по-големия си син два пъти едно след друго, Султана въздъхна:
— Да ги чуваме, да ги знайме барем живи и здрави… — После изви към Лазара бдящи очи и рече: — И тебе те вика там… По-хубав живот ще живейш… Жали той за Преспа, ама забравил я веке, излезла е от сърцето му, виждам… Ами тука кой ще остане бре! — напрегна се да викне тя и се задави в кашлица, но тъй, през кашлицата, продължи: — Само нашите гробове ли…
Лазар се приведе към нея, улови ръката й:
— Не, майко… Аз тука ще остана. И аз, и мнозина други наши люде.
Султана не сваляше очи от него и той кимна пред зоркия й поглед, негли да потвърди думите си.
Тя дишаше все по-трудно. Лазар и Ния не се отдалечаваха от леглото й. Привечер старата майка поиска водица и попита:
— Стъмни ли се веке?
Прозорците на стаята още светлееха, но гаснеше вече живата светлина в очите на Султана. Малко по-късно старата жена издъхна. Лазар притисна очите й с върха на пръстите си и това трепетно докосване беше като милувка.