А не беше в тая къща само яденето или само дървените лъжици, с които Ния не можеше да се примири.
Тя извади един неделен ден от сандъците си газената ламба. Започнало бе да се смрачава и Ния реши да запали тоя път лампата. Не беше голяма тая чудна ламба — с кръгло стъклено резервоарче за газ, с лъскава, жълта, сякаш позлатена машинка за фитила и шише, издуто като цяла любеничка. Избърса я Ния грижливо и я сложи върху широката стряха на огнището, дето стоеше и старият железен светилник. Каква лъскава, крехка и прозрачна беше новата ламба редом с тежкия, грубо изкован светилник!
Най-напред нададоха вик децата и се спуснаха към огнището да гледат лампата. Кирил, по-малкият, който се бе изправил вече здраво на крачката си, сочеше с пръстче лампата и викаше пискливо:
— Джидже! Джидже!
Благой — по-голямото момче — гледаше лампата с полуотворена уста, взираше се в нея унесено. Като видя Кирил, че по-голямото братче не му обръща внимание, спусна се и цял се протегна, подигна се дори на пръсти, за да стигне лампата с ръка.
— Ей — сграбчи го отдире Благой уплашен. — Ще я счупиш! Каква е хубавааа!
Ния ги гледаше отстрани и се радваше на тяхната радост. Показа се откъм стаята си и Раца, с тежки стъпки, едва-едва разкрачена и цяла се бе отпуснала под тежестта на своето майчинско бреме. Лицето и, повехнало, с хлътнали бузи и потъмняла кожа, отеднаж се съживи.
— Е, що сега, Нийо, … това ли ще ви свети? Ами как ще свети? — не дочака отговор тя. Ния каза:
— Ще сипем вътре… Ето тука, ще сипем газ. Донесох и газ две оки, тетка ми от Битоля ми я изпрати.
Ще запалим после фитила.
— Ами то като светилника… — побърза Раца да покаже, че се е досетила.
— И тя с фитил, лампата, ама това е машина, виждаш ли? Ето тука се върти, подига се фитилът, свива се. Шишето отгоре и… свети колкото и светилника.
— Гледай ти… Ам хубаво, Нио…
— Хубаво ще бъде. По-хубаво.
Султана мълчаливо следеше по-младата си снаха и ту влизаше, ту излизаше от стаята, негли по някаква си важна работа.
— Що велиш, Нийо, щерко? — чу Ния отеднаж гласът й откъм другия край на стаята. — Това ли да ни свети? Добре ни светят нам светилниците, имаме ги три-четири.
Двете млади жени се обърнаха към нея. Тя говореше кротко, примирително и все пак в гласа и се чувствуваше твърдост. И хлътналите й, откроени очи гледаха издълбоко, със сух, остър блясък. Ния почувствува всичката сила, с която старата жена се противеше на нейното желание да запали тая вечер газената ламба, почувствува голямата сила, с която свекърва й искаше да запази в къщата си установения ред. Ния трябваше да й противопостави също такава голяма сила. Тя не искаше да оспорва на старата жена майчинската й власт и право, нито почитта, която й дължеше, но свекървата сега беше явно несправедлива. Старият железен светилник не беше по-добър от газената ламба. Ния бе виждала в Битоля как свети газена ламба — людете там бяха забравили старите светилници. По-хубаво ще бъде да свети ламба, ще бъде за всички по-хубаво и тя, старата майка, ще може да си вдява иглата вечер, няма да се тюхка и да се моли да й я вдява някой от по-младите. Ния наблюдаваше една дълга минута лицето й, взираше се в очите й. Не беше това само заради лампата. С голяма сила стоеше насреща старата жена, застанала бе да брани нещо много скъпо за нея. А тя още не беше виждала как ще свети новата ламба. Да види поне, да види…
— Майко, да запаля… ти ще видиш.
— Какво ще видя… Цел живот аз со светилник, от старо време още… Така сме си навикнали, а това нещо дяволът го измислил. Ти остави това светило, щерко, скрий го пак в сандъка си.
— Не, майко.
Дребното, бледо, възсиво лице на старата жена се опъна, сухият, остър блясък на очите й пронизваше. Тя за пръв път чу от по-младата си снаха „не“. Ния отказа спокойно и смело. Не искаше да отстъпи и нямаше да отстъпи. Сега и Султана почувствува, че снахата се изправя срещу нея с голяма сила. Лека бледност се разля по лицето на младата жена, но тя гледаше свекърва си спокойно и с непоколебима увереност, че е права. Тоя спокоен поглед беше по-силен, по-устойчив. Султана можеше да я принуди да отстъпи, но само със своята власт на свекърва и майка. Тя не искаше така и се колебаеше, Тя не искаше да бъде като други зла, проклета свекърва. Ния не промени, не повиши глас, говореше със същата почит към нея. Как ще се нахвърли тя. Султана, да вика, да крещи, да събори тая проклета ламба от оджака? Но ето снахата дигна глава срещу нея. За пръв път… и нямаше да бъде само тоя път, то се знай…