Влезе Стоян, а с него нахлу отвън, през отворената врата, студен въздух. Той духна в ръцете си разсеяно и повече за да се пошегува:
— Брей… отеднаж стана студено, щом започна да се свечерява… Добър вечер. Х у, ху! Той и Мал Сечко като големия иска да се покаже, ама нему бързо ще му мине… — той се огледа учуден и добави с пречупен глас: — силата… Ама вие що?…
Трите жени стояха мълчаливи, децата също се бяха умълчали и в стаята беше съвсем тихо.
— Добър вечер, татко — отвърна Ния на поздрава му.
— Добър вечер — повтори след нея като ехо и Раца. Стоян Глаушев нищо повече не би забелязал нито дори по уплашеното лице на Раца, но малкият Кирил изтопурка към него, улови го за ръката и го задърпа към оджака:
— Виж, дедо… джидже! Джидже, виж… Стоян едва сега видя лампата.
— Аха, аха! С нея ли ще ни светнеш, невесто? — обърна се той към Ния. — Е, хайде, хайде да видим какво е това светило, това чудо.
Сетне той, по навик, се озърна да потърси погледа на жена си — какво мисли, какво ще каже тя по тая работа. Ала Султана извърна глава, махна с ръка: правете каквото знаете. И без нужда приседна пред огнището, разбута пламтящите главни.
Ния погледна Раца, а тя стоеше там с наведени очи и колкото и да беше поуплашена от свекърва си, по бледите й, подпухнали устни трептеше хитра усмивка. Ния извърна очи към свекъра си. Той я гледаше ухилен, с радостни, любопитни очи. И каза нетърпеливо:
— Хайде де! Пали!
Влезе и Кочо.
— Добър вечер.
— Татко — викна срещу него по-голямото му момче. — Стрина Ния ще пали, ще пали… е това, лампата!
Кочо погледна лампата на оджака, плъзна поглед някъде край Ния-беше свенлив човек и все още се стесняваше от снаха си.
— Де да видим — прозвуча спокойно и равно гласът му и такъв беше тоя глас, че никога не можеше да му се възрази. Кочо говореше рядко и само това, което беше необходимо, което беше уместно.
Ния спря за миг поглед върху свекърва си и мълчаливо излезе вън, сподирена от погледите на всички в стаята; само Султана седеше с ПОДБИТИ колена пред огнището и гледаше пред себе си намръщена. Ния се върна с един лъскав тенекиен съд с похлупаче, една крива, тясна тръбичка излизаше ниско от издутата му долна част — за сипване. Посрещнаха я всички с жадни, любопитни очи и пак само Султана седеше пред огнището, гледаше пред себе си строго. Ния пристъпи към стряхата на огнището, придръпна лампата към себе си. Наредиха се всички около нея в кръг и мълчаливо наблюдаваха всяко нейно движение. Тя остави долу тенекиения съд, свали ловко шишето на лампата, отвинти машинката с фитила, сетне посегна към съда, дигна го.
— Дръпнете се, деца! — викна Стоян. — Тъмно е веке, не се вижда.
А тъкмо той бе засенил най-много оскъдната вече светлина откъм прозорците. Никой не се помръдна. Чу се тих шум на изливаща се течност, стаята изеднаж се изпълни с непозната миризма — остра и някак влажна, проникваща сякаш и до гърлото. Някой шумно изсумтя.
— Уф, смърди! — чу се гласът на Султана. — Що е сега пък това?
— Мене не ми смърди — каза Кочо.
— Ай, колко хубаво миришеее! — проточи гласец Благой, по-голямото момче.
Като завинтваше с бързи пръсти машинката с фитила, Ния рече:
— Това е газ, майко. С нея гори лампата. Вместо лой. Като се затвори добре, нема да мирише.
Тя се наведе към огнището с лампата в ръка, взе с другата си ръка една по-малка запалена главня и я насочи към дигнатия високо влажен фитил. Във въздуха пропълзя синкав дим от главнята, но фитилът пламна, затрептя, залюля се висок пламък и започна да се точи, да се къдри нагоре друга една лента от дим, черен и гъст. Децата, и Стоян с тях, наблюдаваха всичко това с проточени вратове, загледа се в ръцете на Ния дори и Султана, но с презрително свито лице. Ния хвърли главнята в огнището и се изправи. Пушливият пламък на лампата се люлееше по всички посоки пред лицето й, сетне тя бързо врътна машинката и пламъкът се скри, остана да се точи едва ли не само черният му дим. Тогава Ния сложи шишето на лампата, черният дим изчезна и всички видяха как засия лицето й, ръцете й, озарени от тиха, постоянна, ярка светлина. От машинката на лампата се подаваше едва-едва бяло, ярко пламъче и блестеше в светлина цялото шише. Ния пак посегна с два пръста и приподигна фитила. Бялото пламъче се дигна по-високо, подвижно и още по-ярко. Виждаше се цялото лице на Ния и как блестяха очите й, отворени широко срещу светлината на лампата. Младата жена се придърпна и се огледа. Заозъртаха се и другите наоколо. Светло! Хубаво! Ето, всичко се вижда в стаята. Беше се стъмнило доста и само прозорците се синееха там, надничаше през тях гаснещата зимна вечер, но в стаята беше светло; не се спотайваше както преди треперлив мрак по ъглите и много близо около люлеещото се пламъче на светилника. На стряхата на огнището беше и старият светилник. Стоеше на трите си разкривени нозе, тежък, груб, почернял от годините и още по-черен сега — без неговото мижаво пламъче.