Малкият Кирил, дигнал високо брадичка към лампата, разтворил широко очи, не можеше да се нагледа на новото светило. Той въздъхна дълбоко от напрежение и въздишката му се чу из цялата стая. Раздвижиха се всички. Ния изнесе вън тенекиения съд с газта и пак се върна.
— Е що, невесто — посрещна я Стоян, — сега с това ще си светим, а? Ами къде се намира тая миризлива водица за лампата, има ли некъде чешмичка да си наливаме? Май нема такава чешмичка.
Султана се изправи уж забързана по работата си и рече, като просъскваше, с презрение през разредените си, изпочупени зъби:
— Вие пак ще запалите един ден светилника, пак ще се върнете при него, че в него нема лъжа и дяволии, ами де сега, като сте рекли…
Тя се почувствува сама срещу всичките си люде — и малките дори бяха против нея, но тия й думи бяха най-напред за по-младата й снаха и тъкмо тя, Ния й отговори:
— Майко, и на тебе ще ти хареса повеке лампата.
— Никогаш.
— Ще видиш. А Лазе, той като чете нощем, сега ще му бъде по-добре. На светилника очите му се зачервяват. А газ, татко, имаме цели две оки. После ще си купим от Битоля. Има там колкото искаш.
Влезе Лазар, затвори вратата и се спря изненадан от силната светлина на лампата.
— Хубаво — рече той и като забеляза мрачното лице на майка си, пристъпи към нея: — Нели, майко?
— Що?… Не виждаш ли как смърди!
— И лойта мирише, майко, и дори по-тежко.
През цялата вечер се говореше повече за лампата, децата не можеха да откъснат очи от нея. Като седнаха да вечерят, Лазар разказа каквото знаеше за газта.
— От земята извира. Гъсто като катран. Продупчат на дълбоко и започва да извира. От него изваждат и газ, и други горива, във фабрики ги изваждат.
— Ами къде, Лазе, в коя земя? — попита Стоян. — Не ще да е по нас, не ще да е наблизу.
Лазар остави лъжицата, обърса мустаките си с тъкана шарена кърпа, изправи глава, негли всички да го чуят по-лесно, и рече:
— В Русия, татко.
На свой ред остави лъжицата си Стоян Глаушев и не сваляше очи от сина си, пълни с удивление.
— В Русия! — повтори той с дълбок глас. — Бре, бре, бре! Каква земя, какво чудо! Русия…
III
На 3 април — Великден 1860 година, един от първите вождове на българския народ, владиката Иларион Макариополски, обяви в Цариград независимостта на българската църква. През време на великденската църковна служба тоя не спомена, както винаги досега, името на гръцкия патриарх, а изрече с развълнуван глас пред събрания в църквата хиляден народ молитва и славословие за всебългарската църква.
Българският народ вече не признаваше гръцкия патриарх за свой църковен глава. На другата година патриарх Йоаким II свика в Цариград Александрийския, Ерусалимския, Антиохийския и всички бивши цариградски патриарси заедно с още двайсет и седем владици и тоя голям събор призна някои права на българите, но низвергна тримата български владици Иларион Макариополски, Авксенти Велешки и Паисий Пловдивски, които бяха всепризнати български вождове. Така Фенер искаше с привидни обещания и отстъпки да измами и заблуди българския народ, а, от друга страна, се опитваше да го обезглави, като осъди тримата бунтовници владици и ги изпрати на заточение.
Цариград бе станал средище на църковната борба, която беше повече борба за свой славянски, български говор по църкви и училища. Бунтовната молитва на Иларион Макариополски бе подета от целия народ и което стана в Цариград, повтаряше се с голяма смелост по всички краища на Мизия, Тракия и Македония. Преспанци също прогониха от своя град наместника на битолския гръцки владика и вече не споменаваха в църковната служба името на патриарха и на владиката, а Лазар Глаушев, по подражание на Илариона Макариополски, съчини ново славословие:
— Болгарскому свещеноначалнику и преосвещененшим и богоизбраним архипастирем всечестния Болгарския-церкви, всечестних екзархов составляющих Собора Болгария, нашим же отцем и архипастирем многая лета!
За някое време настана затишие в Преспа. Мирно и тихо редяха преспанци своите църковни и училищни работи. Всяка година избираха нова своя община, която ръководеше народните работи, и общинарите бяха повечето от еснафите и от по-младите граждани. Избран бе в общината и Лазар Глаушев, но едва след като се ожени. Като влезе така в общината и за пръв път седна на широкия миндер между другите общинари, дядо поп Костадин, председателят, му рече: