— От Димитровден нататък ще ни търсите в чаршията, в новия ни дюкян, на ъгъла срещу сарачницата на Реджеб ага.
Селяните научиха да отиват и в новия им дюкян, а братя Баболеви отиваха да купуват стоката си направо от големите търговци в Битоля-, в Солун.
Преспанци минаха през всякакви изпитания, вълнуваха се и се бориха, издигнаха нова църква, уреждаха училище, мечтаеха за някакъв нов живот, а братя Баболеви търгуваха и трупаха богатство. Посегнаха и те към книга и калем, но колкото да се научат да правят сметките си. Ожениха се и двамата за богати моми, разшириха дюкяна си и го напълниха със стоки от пода до тавана.. Те не изоставяха селските люде, но в дюкяна им сега влизаха и граждани да купуват всякакви платове и украси за празници, за сватби и кръщавки, пък и за погребения. Братя Баболеви още един път разшириха дюкяна си, напълниха го пак с всякакви стоки от пода до тавана и в него сега шетаха петима калфи и чираци.
Минаха години. Богати и пребогати бяха братя Баболеви, но не се насищаха на богатство. Направиха си и двамата нови къщи-сараи. На по-малкия, на Миро, се родиха двама синове и две щерки, но Ицо, по-големият, нямаше деца.
В дъното на големия дюкян заградиха единия ъгъл с джамове и там седеше по цял ден Ицо Баболев. Какъвто стана, щом навърши четиридесет години, такъв си остана той и много по-късно. Тънки мустаки, доста раздалечени един от друг, висяха от двете страни на широката му уста с едва цепнати устни. Към края на всяка седмица, преди да се обръсне, по брадата му щръкваха редки, тънки пепеливи косъмчета и берберинът Шабан ага, при когото се бръснеше за по-евтино, би очистил мършавото му лице с две-три дръпвания на широкия си бръснач, но се бавеше и с него, както и с другите си мющерии, за да не докундиса1 чорбаджията. Окапали бяха и веждите на Ицо Баболев, та лицето му беше цяло разголено и покрито със ситни бръчки. Бледо беше това лице, затворено и без израз. Ицо стоеше повече с отпуснати клепки, но когато подигнеше очи да погледне някого — лицето му се оживяваше и погледът му тежеше, като да се слагаше върху човека или предмета, върху който се спираше. Седеше той зад мътните стъкла в дъното на големия дюкян, премяташе разсеяно стара една броеница от някакви си костилки и все мислеше нещо. Той стоеше повече с отпуснати клепки, но лицето му винаги се белееше обърнато към дюкяна и калфите си мислеха, че непрестанно ги наблюдава. Той наистина следеше непрестанно какво става в дюкяна и много пъти се случваше да повика някого от калфите — и с обиди, за да го докачи:
— Що искаше селянинът, дето си излезе ей сега? Защо го остави да си отиде?
Така той следеше петимата калфи и чираци — крадял бе някога от чорбаджиите си, боеше се да не го окрадат, следеше как посрещат и изпращат те купувачите, следеше какви стоки се търсят и каквото липсваше в дюкяна му, бързаше да го набави.
Двамата братя във всяко нещо си приличаха, но по-младият, Миро, беше подвижен и по-разговорлив, по-приветлив човек. Приличаха си те и по чертите на лицето, та веднага можеше да се познае, че са родни братя, но лицето на по-младия беше по-живо, с румени бузи, погледът му беше открит, весел. Миро пазеше големия дюкян отвън, той беше винаги между калфите и купувачите, умееше да привлече купувач, да го задържи в дюкяна, да го склони да купи едно или друго. Двамата братя бяха винаги на един ум — Ицо, по-старият, мислеше и премисляше за двамата, а Миро бързаше да се съгласи с него. Миро беше по-весел човек и по-лекомислен, може би защото беше по-щастлив от брат си с четирите си деца, а Ицо нямаше деца и жена му беше болнава. Ето тук двамата братя имаха различни мисли и ги криеха един от друг. Миро беше сговорчив, послушен по-млад брат и се отнасяше много почтително към по-стария, но той си мислеше: „Ицо нема деца, жена му нема да живей много, той работи за мене, за моите деца!“ Ала Ицо не мислеше така. Ицо не мислеше в работата си за децата на по-младия си брат, а мислеше за себе си, той работеше и печелеше за себе си — да пълни повече кесии с жълтици, да разраства работата в дюкяна, да набавя нови стоки и това беше постоянна жажда в него и сладост, на която не можеше да се насити. Когато двамата братя преглеждаха сметките си и деляха печалбите си, по-старият не пропущаше удобен случай да не дръпне от общия куп нещо повече за себе си. По-младият не беше по-доверчив или по-нехаен към печалбите — той си мислеше: „И Ицо работи и трупа за мене, за децата ми.“ Иначе и той би дръпнал от общия куп повече за себе си. Но братята криеха един от друг тия свои мисли и по-старият все тъй мислеше и премисляше за двамата, а по-младият бързаше да се съгласи с него.