По едно време Ицо започна да се заглежда в дюкяните на отсрещната страна на улицата, дето беше и сарачницата на Реджеб ага. Нямаше какво да мисли дълго той и каза на по-младия си брат:
— Както сме в тоя дюкян, за една нощ можем да изгорим. Да вземем и да купим ъгъла отсреща заедно со сарачницата на Реджеб ага и да дигнем там това лето мааза. Пожари често стават в чаршията, а маазата со каменни стени и со железни кепенци нема да изгори. Ще я дигнем на два ката и с изба с тухлени сводове и железо. Мисля аз, не ще ни са нужни повеке от две хиляди лири, а здраво нещо и сигурно ще бъде и наше ще си бъде за век и веков.
— Ами добре си намислил, брате — съгласи се веднага Миро.
Когато научи сарачът Реджеб, че двамата братя бяха купили дюкяните заедно с неговата сарачница и че ще ги събарят, за да дигнат мааза, изтича при тях бедният човек — и тъй както беше в дюкяна си, със запретнати ръкави и с кривия си сарачки нож в ръката.
— Чорбаджилар… от петнайсет години седя аз в тоя дюкян насреща и честно си плащам кирията на сайбията му, а вие сега искате да ме прогоните оттам. Ами аз с тоя нож вадя хлеба на децата си, чорбаджилар, и къде ще ида сега? Къде ще ида в друг дюкян, ще загубя мющериите си.
— Ще дойдеш тука, Реджеб ага, на нашето место — отвърна му спокойно Ицо Баболев. После прибави негли с приятелска загриженост: — Ако пък ти е голем нашият дюкян, кажи на сайбията му да ти прегради за сарачница.
— Чорбаджи — каза бедният сарач, — вие ще съборите дюкяна ми насреща и ще градите там мааза цело лето. Цело лето ще седите тука, докато се направи маазата ви, а къде ще ида аз през това време? Ако само два дни не работя, децата ми без хлеб ще останат.
Ицо подигна рамена, стисна още по-плътно тънките си устни. Всеки да си носи своите грижи! И не се боеше той от сарача, макар да беше турчин: стопанинът, от който бе купил сарачницата му и другите дюкяни насреща, беше също турчин и бе му наброил Ицо цяла шепа алтъни.
Към края на лятото братя Баболеви се преместиха в новата си мааза и такава беше тя, че ключът й от кован челик тежеше цяла ока. Преместиха се там и за късо време напълниха със стоки и двата й ката, напълниха и избата. Не загубиха ни един купувач, а станаха купувачите им още повече.
През пролетта на 1866 година, след великденската седмица. Ицо Баболев изчезна от Преспа. Никой не се учуди — Ицо често пътуваше до Битоля, до Солун, до Филибе, а ходил бе еднаж и чак до Цариград. Но мина доста време и людете започнаха да подпитват за него. Миро отговаряше:
— Ами той… по работа…
По-големият брат бе заминал за Беч. Баболеви криеха това далечно пътуване, както скриха и подготовката му. Като научиха с течение на годините всички хитрини на занаята си и най-вече като напълниха цял сандък с жълтици, Ицо каза на по-младия брат:
— Докато стигне до нас, нашата стока минава през много ръце и сека ръка тегли към себе си. Защо да не отидем да пием вода направо от извора? Каквото спечелим, ще си бъде само за нас, нема да делим с никого. Ще купуваме направо от фабриките. Един от нас да отиде в Беч. Там ще намериме люде от секакви фабрики.
— Ти ще идеш — отвърна Миро. — Не ме бива мене за такова нещо. Ама, Ицо… Беч… далеко бре! И швабски не знайш, как ще се разправяш с разни там шваби?
По-големнят брат посегна към касата — един обкован с желязо сандък — и извади оттам цяла шепа жълтици.
— Ето ключ за секакви врати. И на швабски език ще те научи, секи шваба поклон ще ти направи. — Той добави: — И други люде от нашите места са ходили до Беч и по-далеко…
— Е, върви, върви, Ицо…
Най-напред Ицо Баболев отиде в Битоля, два пъти едно след друго. Там той научи как ще отиде до Беч и как ще пренесе на такова далечно място до тридесет хиляди лири чисто злато. И приятелите му евреи и власи — търговци в Битоля — го поглеждаха учудени, като им каза, че има на ръка такава сума суха пара. Един от тях не се сдържа и му рече:
— Не знаех досега, чорбаджи Ицо, че може да има в една Преспа човек с толкова пари. Аферим!
— Дамла дамла гьол олур1 — отговори скромно на турски Ицо Баболев.
— Ех, чорбаджи Ицо — поглади брадата си битолският туджарин2. — Тебе сигурно са те настигали и поройни дъждове.
Ицо Баболев едва-едва се поусмихна, както му беше обичай понякога, наведе очи и не бързаше да отговори. Така, с притворени очи, той и сега виждаше гъмжилото от купувачи в маазата му, особено в пазарен ден, когато Преспа се изпълваше със селяни от околните села. И пак се усмихна Ицо, по кьосавото му лице се разля едвам доловима руменина и отговори неясно: