Логиката обаче по магически път влизаше в конфликт със самата себе си! Единственото възможно място, където можеше да бъде скрит аквариумът, бе под мантията, и все пак това си оставаше логически невъзможно. За всички бе очевидно, че физическото здраве на Чинг Линг Фу е крехко и че изпитва болка на всяка крачка. Дори когато в края на представлението се покланяше пред публиката, му се налагаше да потърси опората на своята асистентка, след което го отвеждаха от сцената с накуцване.
Реалността бе съвсем различна. Чинг бе добре сложен мъж с невероятна физическа сила и да носи аквариума бе изцяло във възможностите му. Дори и така тежестта му го принуждаваше да се поклаща като мандарин на всяка крачка. Това застрашаваше тайната, защото привличаше внимание върху начина, по който се движеше, така че за да я опази, бе принуден цял живот да се придвижва с накуцване. Никога, когато и да е, вкъщи или на улицата, денем или нощем, той не си позволяваше да ходи нормално, за да не изложи загадката на опасност.
Такава е природата на човека, посветил себе си на ролята на магьосник.
Публиката знае добре, че фокусникът упражнява с години своите илюзии и че репетира съсредоточено преди всяко представление, но малцина осъзнават докъде се простира желанието на ловкопръстия магьосник да заблуждава и начина, по който очевидният конфликт с природните закони се превръща в неизменна нужда, направляваща всяка минута от живота му.
Чинг Линг Фу имаше такава потребност и, след като ви разказах историята за него, с право бихте допуснали, че и аз имам своята. Заблудата, която поддържам, направлява живота ми, залегнала е в основата на всяко решение, което взимам, регулира всяко мое движение. Дори и сега, в началото на моите мемоари, тя определя какво мога и какво не мога да напиша. Сравних метода си с демонстрирането на привидно празните си ръце, но в действителност всичко в този разказ прилича на поклащащата се походка на мъж в цветущо здраве.
4
Тъй като работилницата на баща ми се развиваше добре, родителите ми можеха да си позволят да ме изпратят в Учебната академия „Пелъм“, благопристойно училище, ръководено от двете госпожици Пелъм на Ист Борн Стрийт непосредствено до останките на средновековната градска стена, недалеч от пристанището. Там, сред неизкоренимата смрад на гниеща риба, покриваща плажа и околностите на пристанището, както и сред непрестанното, но красноречиво магарешко кряскане на хранещи се гларуси, получих познания по четене, писане и аритметика, а също и скромни напътствия по история, география и изключително затрудняващия ме френски език. Всичко това в по-късните години от живота щеше да ми бъде добре дошло, а безплодните ми усилия да науча френски щяха да придобият ироничен оттенък от факта, че сценичното ми превъплъщение на зряла възраст е в ролята на френски професор.
Пътят ми за и от училище минаваше през хребета на Уест Хил, който бе застроен само в непосредствена близост до дома ни. По-голямата част от него се виеше из стръмни пътеки и дъхави тамарискови храсти, колонизирали огромна част от откритите пространства на Хейстингс. По онова време Хейстингс се радваше на период на разцвет и навсякъде изникваха нови къщи и хотели, посрещащи летните му посетители. Виждах малка част от това развитие, защото училището се намираше в Стария град, а курортната част застрояваха отвъд Уайт Рок, бившето скалисто възвишение. Един ден, още в детството ми, за мое най-голямо очарование то бе вдигнато във въздуха с помощта на динамит, за да направи място на удължението на крайбрежния булевард. Въпреки всичко това животът в древния център на Хейстингс си течеше един и същ от стотици години.
Мога да разкажа много неща за баща си, и лошо, и хубаво, но за да остана в границите на собствената си история, ще се съсредоточа върху хубавото. Обичах го и научих от него много за направата на дървените шкафове, които, непреднамерено от негова страна, са отговорни за състоянието и името, които съм си създал. Мога да свидетелствам, че баща ми бе трудолюбив, честен, трезв, интелигентен и по свой собствен начин — щедър. Към своите работници се отнасяше справедливо. Понеже не беше човек, боящ се от Бога, и не ходеше на църква, държеше семейството му да живее в границите на добронамерените светски схващания, според които не биваше да причиняваш зло или да вредиш на околните нито с действие, нито с бездействие. Беше блестящ майстор на шкафове и добър колар. В края на краищата осъзнах, че каквито и емоционални изблици да ни се бе налагало да понасяме (защото имаше такива), гневът му навярно се дължеше на вътрешно безсилие, макар че от какво и до каква степен — така и не успях да разбера със сигурност. Въпреки че самият аз никога не се превърнах в жертва на най-лошите му моменти, израснах, изпитвайки лек страх от баща си, и все пак го обичах от дъното на душата си.