— Искам да знам как го правиш! — извиках. — Дамата е между другите две карти, но ги разместваш само два пъти и вече не е там, където си мисля! Каква е тайната?
Така че един обед, вместо да изпразни джобовете на останалите работници, той ме отведе до уединения ъгъл на навеса и ми показа как да манипулирам трите карти по такъв начин, че ръката да излъже окото. Дамата и някоя от другите две карти се хващаха леко между палеца и средния пръст на лявата ръка, една над друга; третата карта се държеше с дясната ръка. Когато подреждаше картите, кръстосваше ръцете си, докосвайки с върховете на пръстите си повърхността, правейки мигновена пауза, за да даде да се разбере, че дамата е оставена първа. Всъщност почти винаги другата карта се плъзваше тихомълком преди дамата. Това е класически трик, чието правилно име е МОНТЕ С ТРИ КАРТИ.
Когато схванах идеята, Нунан ми показа още няколко техники. Научи ме как да скривам картата в дланта си, как да разбърквам тестето така, че в крайна сметка поредността им да си остане същата, как да цепя и винаги най-отгоре или най-отдолу в дадена ръка да се оказва точно определена карта, как да разгръщам тестето пред някой и да го принуждавам всеки път да избира точно определена карта и никоя друга. Демонстрира всичко това по-скоро небрежно и хвалейки се, отколкото с цел да ме научи на нещо, вероятно без да подозира изостреното внимание, с което попивах видяното. Когато приключи, опитах фалшивото разместване с дамата, но картите се пръснаха във всички посоки. Опитах отново. И отново. Още веднъж и още веднъж, дълго след като самият Нунан бе изгубил интерес и се бе запилял нанякъде. До вечерта на първия ден, останал сам в спалнята си, бях овладял до съвършенство МОНТЕ С ТРИ КАРТИ и се заех с изучаването на другите техники, които бях видял.
Един ден, след като приключи с боядисването, Нунан напусна двора на работилницата и изчезна от живота ми. Никога повече не го видях. След себе си остави впечатлителен младеж, развил натраплива необходимост. Не възнамерявах да спирам пред нищо, преди да съм овладял напълно изкуството, което, както вече знаех (от една книга, заета по спешност от библиотеката), се наричаше Фокусничество.
Интересът към фокусничеството, ловкостта на ръката, илюзионизмът заеха централно място в живота ми.
5
През следващите три години животът ми се разви едновременно в няколко посоки. От една страна бях невръстно момче, превръщащо се неудържимо в мъж. От друга баща ми бързо си даде сметка, че имам забележим талант на дърводелец и че относително грубите изисквания в занаята на майсторенето на каруци не оползотворяват напълно уменията ми. От трета се учех как да правя магии с ръцете си.
Тези три страни на моя живот се сплетоха като нишките на въже. Двамата с баща ми трябваше да си изкарваме прехраната, така че работата ми продължаваше да е свързана главно с направата на бъчви, оси и колела, от които се състоеше основната част от бизнеса, но когато имаше възможност, той или някой от майсторите ме обучаваха в по-финия занаят на сглобяването на шкафове. Баща ми планираше бъдеще за мен в работата си. Ако се окажех толкова способен, колкото си мислеше, че съм, в края на чиракуването ми щеше да ми предостави собствена работилница за направа на мебели и да ми позволи да се развивам така, както намеря за добре. След оттеглянето си от своя бизнес, щеше да дойде при мен. От това ясно проличаха разочарованията, които беше изпитал в своя живот. Дърводелските ми умения бяха пробудили спомена за собствените му младежки амбиции.
Междувременно другото ми умение, онова, което считах за истинското, също се развиваше с бързи стъпки. Посвещавах всеки миг от свободното си време на упражнения в изкуството на илюзията. По-специално учех и се мъчех да овладея всички известни трикове за манипулации с карти за игра. В ловкостта на ръцете виждах основата на всяка магия, също както тоническата гама е в основата и на най-сложната симфония. Не беше лесно да се сдобиеш с учебници по въпроса, но книги, посветени на магията, съществуват и щателният изследовател може да ги намери. Нощ след нощ в ледената си стая над арката на входа на работилницата стоях пред едно високо огледало и упражнявах скриване и показване, разбъркване и подреждане на карти, раздаване и разгръщане, откривах различни начини за цепене и заблуди. Изучавах изкуството да отвличаш вниманието, при което фокусникът ползва всекидневния опит на публиката си, за да обърка сетивата й — металната клетка за птици, която изглежда прекалено неподатлива, за да бъде сгъната, топката, която е прекалено голяма, за да бъде скрита в ръкава, сабята, чиято закалена стомана, никога не би могла — нали така? — да се окаже гъвкава. Бързо натрупах репертоар от подобни фокуснически трикове, посвещавайки се на всеки един от тях, докато не го усвоявах както трябва, след което се заемах сериозно с него, за да го овладея, и накрая го упражнявах, докато не постигна съвършенство. Не преставах да се упражнявам.