6
Не съм твърдял нищо подобно пред себе си! Какво е това? Докъде и в какъв смисъл трябва да бъде схващано? Не бива да пиша повече, докато не разбера!
7
Значи след като разговаряхме, общото мнение е, че мога да продължа? Нека наблегна още веднъж на тази уговорка. Мога да пиша каквото сметна за необходимо и в същото време мога да прибавям към написаното каквото пожелая. Не планирах нищо, с което не бих се съгласил само за да напиша доста повече по въпроса, преди да го прочета. Извинявам се, ако съм останал с впечатлението, че мамя себе си. Нямах за цел да навредя.
8
Прочетох всичко няколко пъти и мисля, че разбирам накъде бия. Единствено изненадата ме накара да реагирам по този начин. След като се успокоих, поне дотук ми се струва приемливо.
Но и много неща липсват! Мисля, че сега трябва да напиша за срещата си с Джон Хенри Андерсън, защото именно посредством него сполучих в представянето ми на семейство Маскълин.
Допускам, че не съществува някаква по-специална причина, която би ми попречила да продължа направо с това?
Или трябва да го сторя сега, или трябва да си оставя бележка, която по-късно да ми напомни. Разменяй ме така по-често!
1. В никакъв случай не бива да изпускам от разказа:
2. Начинът, по който открих какво прави Анджиър и как постъпих аз.
3. Олив Уенскъм (не по моя вина, NB).
4. Ами Сара? Децата?
Договорът покрива и тези теми, нали? Поне аз така го тълкувам. Ако е така, или трябва да пропусна много, или да добавя още доста.
С изненада откривам колко много съм изписал до този момент.
9
Когато бях на шестнайсет години, през 1872 година, Джон Хенри Андерсън пристигна в Хейстингс със своето Пътуващо магическо представление и прекара цяла седмица в театър „Гейъти“ на Куинс Роуд. Посещавах представлението му всяка вечер, като си купувах билет толкова по-близо до сцената, колкото можех да си позволя. За мен беше немислимо да пропусна дори едно-единствено негово шоу. По онова време той бе не само водещ сценичен илюзионист със собствено представление, не само се славеше като изобретател на многобройни главозамайващи номера, но му се носеше и славата на човек, който подпомага и окуражава прохождащи фокусници.
Всяка вечер мистър Андерсън изпълняваше един определен трик, станал известен в света на илюзионизма като МОДЕРНАТА ИЛЮЗИЯ С ШКАФ. По време на изпълнението му канеше на сцената малка комисия от доброволци от публиката. Тези мъже (винаги бяха мъже) му помагаха да изнесе на сцената висок дървен шкаф на колелца, които го издигаха над сцената достатъчно, за да не остане място за съмнение, че никой не би могъл да влезе в него през отвор на дъното. После подканваше комисията да огледа внимателно шкафа отвътре и отвън, за да се увери, че е празен, да го обърнат от всички страни, за да види и публиката същото, дори някой от групата да влезе вътре за момент, за да се докаже, че във вътрешността му не би могъл да се крие друг човек. След това заедно затваряха вратичката на шкафа и го заключваха с тежки катинари. Докато комисията все още се намираше на сцената, мистър Андерсън още веднъж завърташе шкафа, за да покаже на публиката, че е здраво заключен, след което с бързи движения сваляше катинарите, разтваряше рязко вратичката… и от него излизаше красива млада асистентка, носеща бухнала рокля и голяма шапка.
Всяка вечер, когато мистър Андерсън избираше доброволци от публиката, се изправях, нетърпелив да ме изберат, и всяка вечер той ме подминаваше. Колко силно исках само да ме посочат! Исках да разбера какво е да си на сцената, под светлините, пред публиката. Исках да бъда съвсем близо до мистър Андерсън, докато изпълняваше своята илюзия. И определено ми се искаше да хвърля един по-задълбочен поглед върху изработката на шкафа. Разбира се, знаех каква е тайната на МОДЕРНИЯ ШКАФ, защото вече бях научил или разгадал механиката на всички съвременни сценични илюзии, но да видя отблизо реквизита на един от най-добрите фокусници по онова време щеше да ми предостави златна възможност да го проуча. Тайната на точно тази илюзия е в направата на шкафа. Уви, такъв шанс не ми се откри.
След последното шоу от краткото му турне в града, събрах кураж и отидох при задната врата за сцената с намерението да причакам мистър Андерсън, когато излиза от театъра. Не бях чакал повече от минута и портиерът излезе от малката си стаичка, за да говори с мен, като наведе леко глава настрани и с известно любопитство ми каза: