— Извинете ме, сър, но получих инструкции от мистър Андерсън, ако се появите на този вход, да ви поканя при него в гримьорната.
Излишно е да казвам, че бях изумен!
— Сигурни ли сте, че е имал предвид мен? — попитах аз.
— Да, сър, напълно.
Все така озадачен, но изключително доволен и развълнуван, последвах упътванията на портиера през тесните коридори и стълбища и скоро открих гримьорната на звездата. Вътре…
Вътре последва кратък и вълнуващ разговор с мистър Андерсън. Не ми се иска да го повтарям тук, отчасти защото беше прекалено отдавна и без съмнение съм забравил доста подробности, но и отчасти защото едва наскоро успях да преодолея срама от младежкия си ентусиазъм. Седмицата, прекарана по предните редове на представленията му, ме бе убедила, че е блестящ изпълнител с дар слово и сценичен талант, безпогрешен във всяка една от своите илюзии. Срещата с него едва ли не ме остави онемял от вълнение, но когато най-сетне успях да си отворя устата, открих, че от нея се излива поток от похвали и ентусиазъм.
Въпреки всичко това обаче разговорът засегна две теми, които са до голяма степен интересни.
Първата бе във връзка с разяснението му защо не ме бе избрал за доброволец от публиката. Каза, че едва не ме е повикал още на откриването, защото пръв бях скочил на крака, но нещо го накарало да размисли. А така също и че когато ме забелязал на последвалите представления, осъзнал, че със сигурност съм колега илюзионист (как радостно подскочи сърцето ми от подобно признание!), и следователно предпазливостта го заставила да не допусне да стана част от номера. Нямал представа, и наистина нямаше начин да бъде напълно сигурен, че не изпитвам подмолни намерения. Много фокусници, особено прохождащите, не се свенят и опитват да си присвояват идеи от своите по-утвърдени колеги, така че напълно разбирах предпазливостта на мистър Андерсън. Независимо от това той поднесе извиненията си за проявеното недоверие.
Вторият въпрос произтичаше от първия. Беше разбрал, че вероятно сега правя първите си стъпки в кариерата. С тези намерения бе така добър да напише препоръчително писмо, с което да се представя в „Сейнт Джордж Хол“ в Лондон, където щях да получа възможност да се запозная със самия Невил Маскълин.
Някъде по това време вълнението ме надви напълно и споменът за младежките ми словоизлияния става прекалено болезнен.
Около шест месеца след забележителната ми среща с мистър Андерсън наистина се осмелих да се представя на мистър Маскълин в Лондон и може да се каже, че чак тогава започна истинската ми кариера на професионален фокусник. Това в общи линии е историята за запознанството ми с мистър Андерсън, а посредством него — и с мистър Маскълин. Не възнамерявам да се спирам по-подробно върху всички тези или каквито и да е други стъпки, които предприех, докато усъвършенствах майсторството си и развивах свое успешно сценично шоу, като само ще подчертая факта, че притежават допирна точка с основната тема на този разказ. Имаше продължителен период, по време на който учех занаята посредством заниманията си с него и до голяма степен — като не се занимавах с него по начина, по който възнамерявах. Тези времена от живота ми не ме вълнуват особено.
В именно тази моя среща с мистър Андерсън има една важна уговорка. Той и мистър Маскълин са единствените утвърдени илюзионисти, които познавам отпреди моят Договор да придобие настоящата си форма, следователно те са единствените мои колеги, посветени в тайната на моя номер. Мистър Андерсън, със съжаление трябва да отбележа, вече е покойник, но семейство Маскълин, в това число мистър Невил Маскълин, все още работят активно в света на магията. Зная, че мога да се доверя на мълчанието им; в действителност се налага да им имам доверие. Фактът, че понякога тайните ми са били изложени на опасност, не е отговорност, която съм готов да оставя на прага на мистър Маскълин. В никакъв случай — защото виновникът ми е добре познат.
Сега ще се върна към главната насока на този разказ, което и възнамерявах да сторя, преди да прекъсна.
10
Мълвата твърди, че преди доста години един илюзионист (вярвам, името му е мистър Дейвид Девант) е казал: „Илюзионистите опазват ревностно тайните си не защото тайните са големи и важни, а защото са прекалено малки и обикновени. Прекрасният ефект, създаден на сцената, често е в резултат на толкова абсурдна тайна, че фокусникът се срамува да признае как го предизвиква.“