Ето кое, накратко казано, е парадоксът на сценичния илюзионист.
Фактът, че номерът се „разваля“, ако тайната му бъде разкрита, е разбираем за широк кръг от хора не само сред илюзионистите, но и сред самата публика. Голяма част от хората се наслаждават на мистерията, която създава представлението, и не желаят да я развалят, колкото и да са любопитни за онова, на което са станали свидетели.
Естествено е илюзионистът да се старае да опази тайните си, за да продължи да си изкарва прехраната с тях, което всички разбират. Само че по този начин той се превръща в жертва на собствената си потайност. Колкото по-дълго време остане номерът в репертоара му и колкото по-често има успех, а оттам и колкото по-голям е броят на хората, които е заблудил с него, толкова по-важна му се струва задачата да запази тайната.
Ефектът се разраства. Номерът бива видян от все по-многобройна публика, други илюзионисти го копират и променят, самият фокусник му позволява да се развива по естествен път, така че представянето му се променя през годините, като усложнява и прави обяснението му невъзможно. През всичкото това време тайната си остава. Но също така остава малка и тривиална, и понеже ефектът нараства, тривиалността още по-заплашително надвисва над реномето му. Потайността се превръща в мания.
Така че да се върнем на темата.
Прекарах целия си живот в опазване на своята тайна, преструвайки се, че накуцвам (намеквам за случая на Чинг Линг Фу и разбира се, не говоря в буквалния смисъл на думата). Вече съм на възраст и откровено казано, с натрупано състояние, при които представлението на сцена е изгубило част от златния си ореол. Налага ли ми се тогава да накуцвам в преносния смисъл през остатъка от живота си, за да опазя тайна, за която малцина подозират и за която още по-малко ги е грижа? Мисля, че не, така че най-сетне се заемам да променя един дълбоко вкоренен навик в живота си и да опиша НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК. Това е названието на илюзията, създала ми име, за която много хора твърдят, че е най-великият магически трик, изпълняван на международната сцена.
Първо възнамерявам да опиша накратко какво вижда публиката.
А после, на второ място: Разкриване на Тайната зад Номера!
Това е целта на разказа. А сега оставям писалката, както се споразумяхме.
11
В продължение на три седмици се въздържах да пиша в този дневник. Не е необходимо да обяснявам защо; не ми е необходимо да ми казват защо. Тайната на ПРЕНЕСЕНИЯ ЧОВЕК не е само моя, че да я разкривам, и с това смятам, че слагам точка по въпроса. Що за лудост ме е обзела?
Тайната ми служи добре от години и е устоявала на неизброими любопитни посегателства. Прекарах по-голямата част от живота си в опазването й. Това не е ли достатъчна причина за Договора?
И все пак пиша, че всички такива тайни са тривиални. Тривиални! Нима бих посветил живота си на една тривиална тайна?
Първите две седмици в мълчание изтекоха в размисъл върху това оскърбително отношение към постижението на живота ми.
Тази книга, дневник, разказ — кое название е най-уместно? — само по себе си е производно на моя Договор, както вече написах. Обмислил ли съм всички последствия?
Според Договора, ако веднъж направя каквото и да е изказване, дори да е необмислено или половинчато, или в момент на слабост, винаги поемам отговорност за него по такъв начин, сякаш е излязло лично от устата ми. Както и аз, когато ролите са обърнати, или поне винаги съм предполагал, че така стоят нещата. Това единство на цел, действия, думи е от жизнена необходимост за Договора.
Поради тази причина не настоявам да се върна назад и да изтрия горните редове, в които обещавам да разкрия тайната си. (Поради същата причина по-късно вероятно няма да изтрия и редовете, които изписвам сега.)
Но — няма да има никакво разкритие на тайната ми и дори няма да го споменавам повече. Налага се да покуцам още известно време.
Пренебрегвам факта, че Рупърт Анджиър все още е жив! Наистина, понякога го изхвърлям от ума си, съзнателно спускам завесите на забравата пред него и делата му, но подлецът все така продължава да диша. Докато той е жив, тайната ми е в опасност.
Чувам, че все още играе на сцената своята версия на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК и че по време на изпълнението й все така подхвърля обидната забележка през светлините на рампата, че онова, което публиката ще види, „често е било копирано, но никога подобрено.“ Тези задочни оскърбления и допълнителните слухове, които чувам от хора в кухнята на нещата, не ми дават мира. Анджиър е разработил нов метод за пренасяне и запознатите твърдят, че номерът изглежда добре на сцената. Фаталният му недостатък обаче е, че неговият ефект е бавен. Каквото и да твърди, все още не може да постигне трика толкова бързо, колкото го правя аз! Сигурно изгаря от желание да научи истината за моя трик!