Ето какво ме вбесяваше. Тъй като триковете можеха да бъдат повторени с лекота от всеки сценичен илюзионист, достоен за името на професията си, беше най-малко дразнещо да се представят като свръхестествени явления, чиято проява следователно „доказва“ съществуването на отвъдно, че духовете могат да ходят, мъртвите да говорят и така нататък. Беше лъжа, но такава, каквато трудно можеш да обориш.
Пристигнах в Лондон през 1874 година. Под наставничеството на Джон Хенри Андерсън и патронажа на Невил Маскълин започнах да си търся ангажименти в театралните и мюзикхоловете, пръснати из цялата столица. В онези дни имаше търсене на сценични илюзионисти, но Лондон бе пълен с добри фокусници и влизането в кръга на избраните не беше лесно. Успях да заема скромно място в този свят, приемайки всякаква работа, и макар фокусите ми винаги да се посрещаха добре, издигането ми се бавеше. От зараждането на НОВИЯ ПРЕНЕСЕН ЧОВЕК по онова време ме деляха дълги години, въпреки че ако бъда напълно откровен, бях започнал да планирам тази велика илюзия още като обикновен чирак в работилницата на баща си в Хейстингс.
В онези дни илюзионистите, занимаващи се със спиритизъм, често поместваха реклами за услугите си във вестниците и месечниците и някои от подвизите им се радваха на широки обсъждания. Спиритизмът се представяше пред населението като по-вълнуващ, мощен и действен вид магия в сравнение с онази на сцената. При това положение щом човек е достатъчно умел, че да накара някоя млада дама да изпадне в транс и да издигне тялото й във въздуха, защо тогава тези умения не бъдат насочени в полезна посока за общуване с наскоро починалите? Защо не наистина?
13
Името на Рупърт Анджиър вече ми беше познато. С адрес някъде в Северен Лондон, той често пишеше категорични и многословни писма в колоните с мнения на читатели на две-три специализирани издания за илюзионисти. Целта му неизменно беше да сипе жлъч върху хората, наричани от него „върхушката“ на по-старите фокусници, които, с потайните си методи и благовъзпитани традиции са се превърнали в досадни реликви на една отминала епоха. Въпреки че в работата си следвах тези традиции, не си позволявах да се поддам на различните провокации на Анджиър за разлика от разгорещените реакции на някои илюзионисти, които познавах.
Една от теориите му, просто като типичен за него пример, беше, че ако фокусниците са толкова умели, колкото твърдят, че са, едва ли биха имали против да изпълняват илюзиите си „в кръга“. Тоест, илюзионистът да бъде заобиколен от всички страни от публиката и да бъде принуден да изпълнява номера, които не зависят от изключващия публиката ефект на авансцената. Един от изтъкнатите ми колеги, отговаряйки, внимателно му посочи разбиращия се от само себе си факт, че без значение колко добре е подготвен илюзионистът, винаги част от публиката ще отгатне тайната на номера. На това Анджиър отговори с насмешка. Първо, каза той, магическият ефект ще се усили, ако илюзията бъде наблюдавана от всички ъгли. Второ, ако не се вижда от всички страни и ако част от публиката прозре тайната му, не би имало значение! Не е толкова важно, че пет човека ще видят тайната, ако петстотин други останат поразени.
Подобни теории на практика звучаха като ерес за мнозинството професионалисти не защото смятаха тайните си за ненарушими (както очевидно намекваше Анджиър), но защото отношението на Анджиър към илюзията беше радикално и не зачиташе традиции, които бяха издържали изпитанието на времето.
Следователно Рупърт Анджиър си създаваше име, макар и не точно по начина, по който бе планирал. Една забележка, която често чувах, бе престорената изненада от това, че Анджиър рядко или почти никога не изнасяше представления на сцената. Как биха могли колегите му тогава да се възхитят на неговите без съмнение блестящи и иновативни илюзии?
Както казах, не се намесвах и не се интересувах особено от него. Съдбата обаче скоро щеше да се намеси.
Случи се така, че една от сестрите на баща ми, живееща в Лондон, наскоро бе овдовяла и в скръбта си бе решила да се консултира със спиритист. В съответствие с това бе уредила провеждането на сеанс в дома си. Научих за намеренията й от едно от редовните писма на майка ми под формата на любопитна клюка, но професионалното ми любопитство веднага се пробуди. Незабавно се свързах с леля си, поднесох закъснелите си съболезнования за загубата на нейния съпруг и предложих доброволно своите услуги в търсенето й на утеха.