Изчаквах своя миг. Нямаше смисъл да разкривам тайната на масата, но когато започна с проявите от вътрешността на шкафа, бях изкушен да прекося мълниеносно разстоянието до него и да разтворя вратичката със замах. Без съмнение тогава всички щяхме да видим, че ръцете му са освободени от въжетата, които се предполагаше, че трябва да го ограничават, тромпетът щеше да се окаже допрян до устните му, а кастанетите — щракащи между пръстите му. Въздържах се. Отсъдих, че ще е най-добре да изчакам момента, когато емоционалното напрежение е във връхната си точка, докато мнимите съобщения от духовете прелитаха напред-назад. Анджиър изпълняваше този трик с малки листчета хартия, смачкани на топки. Роднините предварително бяха написали на тези хартийки имена, предмети, семейни тайни и други подобни, а Анджиър се преструваше, че разчита съобщенията от „духовете“, като притискаше топчетата хартия към челото си.
Едва бе започнал, когато настъпи моментът да се възползвам от шанса си. Направих крачка встрани от масата, като разкъсах веригата от ръце, които трябваше да поддържат телепатичното поле, и рязко смъкнах завесата от най-близкия прозорец. Дневната светлина нахлу в стаята.
Анджиър каза:
— Какво, по дяволите…?
— Дами и господа! — извиках аз. — Този човек е самозванец!
— Седнете, сър! — извика асистентът му и тръгна бързо към мен.
— Мамят ви с фокуснически трикове! — произнесох на всеослушание. — Вижте ръката, която се крие под масата! Ето я тайната на съобщенията, които ви предава!
Докато ръцете на младия му помощник ме обхващаха, видях как Анджиър бързо и виновно скрива листчето, което държеше и с чиято помощ изпълняваше номера си. Бащата в семейството, с разкривено от ярост и скръб лице, се изправи от мястото си и започна да ми се кара на висок глас. Първо едно от децата, а после и другите се разплакаха.
Докато се опитвах да се освободя, по-голямото от момчетата каза жаловито:
— Къде е мама? Беше тук! Беше тук!
— Този човек е шарлатанин, лъжец и измамник! — крещях.
По това време се намирах почти на вратата и ме извличаха заднешком от стаята. Забелязах, че младата жена забързано отива до прозореца, за да спусне завесата. С огромно усилие успях да се измъкна временно от лапите на нападателя си и се хвърлих през помещението към нея. Хванах я за раменете и я изблъсках грубо встрани. Тя се просна на голите дъски.
— Той не може да говори с мъртвите! — извиках. — Майка ви изобщо не е тук!
В стаята цареше пълен хаос.
— Задръж го там! — разнесе се гласът на Анджиър над врявата.
Асистентът му ме сграбчи за втори път и ме завъртя така, че да се окажа с лице към присъстващите. Младата жена все още се намираше на пода, където бе паднала, и се взираше в мен с изкривено от злоба изражение. Анджиър, застанал прав до масата, очевидно запазваше спокойствие. Гледаше право в мен.
— Познавам ви, сър — каза той. — Дори ми е известно проклетото ви име. Отсега нататък ще следя кариерата ви с особено внимание. — След което се обърна към асистента си: — Разкарай го оттук!
Секунди по-късно лежах проснат на улицата. Събрах цялото останало ми достойнство и без да обръщам внимание на недоумяващите погледи на минувачите, пооправих дрехите си и бързо се отдалечих.
В продължение на няколко дни след това ме поддържаше мисълта, че каузата ми е справедлива, че Анджиър е взел пари с измама, а уменията на сценичния илюзионист са били употребени с непочтена цел. А след това, както се очаква, ме налегнаха съмнения.
Утехата, която клиентите на Анджиър получаваха от сеансите му, изглеждаше достатъчно истинска, независимо на какво се дължеше. Спомних си лицата на онези деца, които в продължение на няколко минути бяха повярвали, че майка им изпраща утешителни съобщения от отвъдното. Бях видял невинните им изражения, техните усмивки, щастливите погледи, които си разменяха.
Нима всичко това се различаваше от приятното объркване, което фокусникът предизвиква сред своята публика в театралната зала? И нима не беше нещо повече? Да искаш да ти платят за нещо подобно по-различно ли беше от това да искаш да ти платят за представлението в театралната зала?
Изпълнен с разкаяние, размишлявах мрачно по въпроса почти цял месец, докато усещането за вина не се задълбочи дотам, че просто трябваше да направя нещо. Написах изпълнена с угризения на съвестта бележка, адресирана до Анджиър, като го молех да ми прости и поднасях безусловните си извинения.