В тази точка на разговора вече се бяхме нахранили и мисис Мейкин ни бе сервирала кафето.
— Значи историята, довела ме тук, за свещеника, който е едновременно на две места, е измислица? — казах аз.
— Да и не. Сектата не крие факта, че базира ученията си на думите на своя лидер. Отец Франклин е стигматик — носи раните Христови и се твърди, че притежава способност за билокация, но никога не са го виждали да го прави, и няма свидетели, които биха потвърдили конкретни случаи.
— Вярно ли е обаче?
— Наистина не съм сигурна. Този път е била намесена местната лекарка, тя споменала нещо пред представител на таблоидите, който написал кратък репортаж по въпроса. Научих това едва онзи ден, когато слизах по работа в селото. Не виждам как би било възможно: лидерът им е в затвор в Америка, нали така?
— Но ако наистина се е случило, би било интересно.
— Според мен тази история всъщност засилва вероятността всичко да е измама. Например откъде доктор Елис знае как изглежда този човек? Подкрепят я думите само на един от членовете на Църквата.
— Представили сте го за реално случила се история.
— Казах ви, че исках да се срещнем. А и фактът, че човекът се опитва да бъде на две места едновременно, е прекалено хубав, за да бъде истина.
Тя се засмя по начина, по който хората се смеят, когато очакват от останалите да намерят думите им за забавни. Нямах ни най-малка представа за какво говори.
— Защо просто не телефонирахте във вестника? — попитах. — Защо не ми писахте лично?
— Да, можех да го направя… Но не бях сигурна дали сте човекът, за когото ви мислех. Исках първо да се запознаем.
— Не виждам защо сте решили, че религиозен фанатик, който се опитва да бъде на две места едновременно, би имал каквото и да е общо с мен.
— Просто съвпадение. Разбирате: полемиката около илюзията и така нататък. — Тя отново ме погледна с очакване.
— За кого ме мислехте?
— За сина на Клайв Бордън. Права ли съм? Правнукът на Алфред.
Тя се опита да ме погледне право в очите, но погледът й, неустоимо, отново избегна моя. Нервното й, уклончиво поведение създаваше напрежение помежду ни, въпреки че на практика нямаше причина за това. Остатъците от обяда стояха на масата пред нас.
— Да, името на рождения ми баща е Клайв Бордън — отговорих. — Но са ме осиновили на три години.
— Ето на. Значи бях права за вас. Срещали сме се веднъж, преди много години, като деца. Тогава се казвахте Ники.
— Не си го спомням — казах аз. — Сигурно току-що съм бил проходил. Къде се е случило?
— Тук, в тази къща. Дойдохте с баща си. Наистина ли не помните?
— Ни най-малко.
— Имате ли други спомени от онези години? — попита тя.
— Само откъслечни. Но нито един за това място. Къщата е от онези, които биха впечатлили едно дете, не мислите ли?
— Добре. Не сте първият, който го казва. Сестра ми… казва се Розали… мрази къщата, нямаше търпение да се изнесе. — Тя се обърна, взе едно звънче от плота и звънна два пъти с него. — Обикновено се оттеглям за питие след обяд. Ще ми правите ли компания?
— Да, благодаря ви.
След малко мисис Мейкин се появи и лейди Катрин се изправи:
— С мистър Уестли ще бъдем в стаята за гости този следобед, мисис Мейкин.
Докато изкачвахме широкото стълбище, почувствах внезапното желание да избягам от нея, да се отдалеча от тази къща. Знаеше за мен повече, отколкото аз самият, но познанията й се отнасяха за част от живота ми, към която не проявявах интерес. Очевидно през днешния ден отново трябваше да се превърна в Бордън, независимо дали го исках, или не. Първо книгата му, а сега и това. Всичко беше свързано, но имах чувството, че интригите, които плете тя, не ме засягат. Защо трябваше да ме е грижа за човека, за семейството, които ми бяха обърнали гръб?