— По-бавно — каза тя, приглаждайки назад падналата на челото ми коса, — иначе ще се задавиш.
— От колко време не съм на себе си? — попитах, хвърляйки поглед към Иван, който ме наблюдаваше, подпрян на вратата.
— Малко повече от седмица — отвърна Женя.
— Седмица?!
Обзе ме паника. Цяла седмица Иван е забавял пулса ми, за да ме поддържа в безсъзнание.
Надигнах се от койката и кръвта нахлу в главата ми. Щях да се строполя на пода, ако Женя не ме беше подхванала навреме. Изчаках замайването да премине, освободих се от ръцете й, после с клатушкане приближих люка и надзърнах през замъгленото кръгло стъкло. Нищо. Нищо, освен синьо море. Нито следа от пристанище. Нито помен от бряг. Новий Зем отдавна се беше изгубил отвъд хоризонта. Преглътнах сълзите, които напираха в очите ми.
— Къде е Мал? — попитах. Никой не ми отговори. Обърнах се с лице към тях.
— Къде е Мал? — Този път гледах втренчено Иван.
— Тъмнейший иска да те види — вместо отговор каза той. — Имаш ли сили да вървиш, или трябва да те нося?
— Дай й малко време — намеси се Женя, — нека се нахрани и си измие поне лицето.
— Не. Заведи ме при него.
Женя се намръщи.
— И така съм си добре — настоях, но всъщност се чувствах немощна, замаяна и скована от ужас. За нищо на света обаче не бих легнала отново на тази койка. Имах нужда от отговори, не от храна.
Щом излязохме от каютата, в носовете ни блъсна нетърпима воня, но не обичайната за един кораб смрад — на застояла вода от трюма, на риба и немити тела, която помнех от борда на „Ферадер“ при предишното си пътуване. Това тук беше нещо много по-зловонно. Затиснах устата си с длан, за да не повърна. Поздравих се, че бях отказала да ям.
— Какво е това?
— Кръв, кости, топена китова мас — отговори Иван.
Значи пътувахме на китоловен кораб.
— Не е зле да свикваш — продължи той.
— Ти свиквай — избъбри Женя и сбърчи нос.
Заведоха ме до капандура, която водеше към горната палуба. Иван пръв се покачи по стълбата, а аз го последвах припряно, нетърпелива да се измъкна от мрачния търбух на кораба и вонята на гнилоч. Катеренето с оковани ръце обаче не се оказа никак лесно и Иван скоро загуби търпение. Той просто ме сграбчи за китките и ме изтегли последните няколко метра нагоре. Поех с пълни гърди студения въздух и примигнах на яркото слънце.
Китоловният кораб се носеше тежко с издути платна, направляван от трима Гриша Вихротворци, които стояха край мачтите с вдигнати ръце, а техните сини кафтани плющяха около краката им. Етералки, Орденът на Призоваващите. А само преди месец бях една от тях.
Екипажът беше облечен в груби конопени ризи, повечето моряци ходеха боси, за да се придвижват по-лесно по хлъзгавата палуба и да могат да се катерят по мачтите. „Но не са с униформи“, отбелязах наум. Значи не са военни, пък и доколкото виждах, корабът нямаше никакви отличителни знаци.
Не беше никак трудно сред моряците на палубата да се разпознаят гришаните от свитата на Тъмнейший — не само заради ярко оцветените кафтани, а и защото се помайваха покрай палубната ограда, зяпаха морето или си приказваха, докато останалите не можеха да вдигнат глава от работа.
Забелязах даже как една от Фабрикаторите в пурпурен кафтан чете подпряна на мачтата. Докато минавахме покрай два масивни железни казана на палубата, отново ме блъсна зловонието, което се усещаше така силно долу.
— В тях топят маста — каза Женя. — По време на това пътуване не са използвани, но вонята не изветрява.
Моряците и гришаните се обърнаха като по команда да ни проследят с поглед, докато минавахме покрай тях. Стигнахме гротмачтата1 и щом вдигнах поглед, зърнах момчето и момичето с тъмни коси от моите бълнувания. Седяха кацнали високо горе като две хищни птици, впили в нас еднаквите си златисти очи.
Значи изобщо не е било сън. Те наистина са влизали в каютата ми.
Иван ме поведе към носа на кораба, където ни чакаше Тъмнейший. Стоеше с гръб към нас и се взираше към синия хоризонт оттатък бушприта2.
Черният му кафтан плющеше на вятъра като мастилено знаме на войната.
Женя и Иван се поклониха и ни оставиха насаме.