— Къде е Мал? — попитах с все още пресипнало гърло.
Тъмнейший не се обърна да ме погледне, но поклати глава.
— Станала си предвидима.
— Съжалявам, че те отегчавам. Къде е той?
— Защо си мислиш, че не е мъртъв?
Стомахът ми се обърна.
— Защото те познавам — отвърнах по-уверено, отколкото в действителност се чувствах.
— Ами ако все пак е мъртъв? Ще се хвърлиш ли в морето от мъка по него?
— Не и ако не съм сигурна, че ще те завлека заедно с мен. Къде е той?
— Погледни зад себе си.
Извърнах се рязко. Някъде в другия край на дългата палуба през мрежата от мачти и въжета зърнах Мал. Охраняваха го Корпоралки, но погледът му беше вперен право в мен. Явно отдавна ме наблюдаваше, очаквайки да се обърна. Тръгнах към него. Тъмнейший ме сграбчи за ръката.
— Нито крачка повече — заповяда.
— Позволи да разменя само две думи с него — замолих. Намразих се заради отчаянието, което се прокрадна в гласа ми.
— Не се и надявай. Вие двамата имате лошия навик да се държите като пълни глупаци и да казвате на това героизъм.
Тъмнейший вдигна ръка и пазачите на Мал понечиха да го отведат.
— Алина! — изкрещя той, но викът му премина в стенание, когато един от стражите го удари с юмрук в лицето.
— Мал! — провикнах се, докато го влачеха към долната палуба, а той се съпротивляваше с всичка сила. — Мал!
Заизвивах се в хватката на Тъмнейший, задавена от ярост.
— Само да си посмял да го нараниш…
— Нямам намерение да му причинявам болка — отвърна той. — Поне докато ми е от полза.
— Не искам да страда.
— Засега е в пълна безопасност, Алина. Но не ме предизвиквай. Ако някой от вас двамата мине границата, другият ще страда. Казах същото и на него.
Стиснах очи, опитвайки да потисна яростта и чувството си за безизходица. Отново се бяхме върнали там, откъдето започнахме.
Кимнах.
Тъмнейший отново поклати глава.
— Вие двамата се оказахте твърде лесни — бодвам него, ти кървиш.
— Но ти никога няма да разбереш това, нали?
Той протегна ръка и потупа нашийника на Морозов около врата ми, уж случайно прокарвайки пръст по гърлото. Дори това бегло докосване възстанови връзката помежду ни и моята сила завибрира в мен като ударена камбана.
— Вече съм разбрал достатъчно — каза тихо.
— Искам да го виждам — едва успях да изрека. — Всеки ден. За да се убедя, че е в безопасност.
— Естествено, Алина. Аз не съм жесток, само предпазлив.
Едва не се разсмях.
— Затова ли накара едно от твоите изчадия да ме ухапе?
— Не е това причината — отвърна той и ме погледна твърдо. После премести очи на рамото ми. — Боли ли?
— Не — излъгах.
Някакъв далечен спомен за усмивка премина по устните му.
— Лека-полека ще се оправи — каза. — Раната обаче няма да заздравее напълно. Дори Гриша не могат да я излекуват.
— Тези създания…
— Те са ничевие.
Ничии, от небитието. Потръпнах, припомняйки си цвъртящия и стържещ звук, който издаваха; зейналите дупки на мястото на устата. Рамото ми взе да пулсира.
— Какво точно са те?
Той изви устни. Следите от белези едва личаха по лицето му, подобно линиите на призрачна карта, нарисувана върху него. Доскоро един от тях минаваше съвсем близо до дясното му око, сега никакъв го нямаше.
Тъмнейший обгърна бузата ми с шепа, а когато заговори, гласът му беше станал почти нежен.
— Това е само началото — прошепна.
После ме остави да стърча при носа на кораба, пламнала от неговото докосване и със замаяна от въпроси глава.
Още преди да подредя мислите си, до мен отнякъде изникна Иван и ме помъкна обратно през палубата.
— Намали малко — възпротивих се, но вместо това той ме дръпна още по-силно за ръкава. Загубих равновесие и полетях напред. Коленете ми издумкаха болезнено о палубата и едва успях да протегна разтрепераните си ръце, за да не се просна по очи. Изкривих лице, когато една треска се заби в дланта ми.
— Мърдай! — заповяда Иван. Надигнах се с усилие, но той ме бутна с върха на ботуша и аз отново загубих равновесие. Стоварих се върху палубата с тъп удар. — Казах да мърдаш!
Точно тогава една огромна ръка ме сграбчи и внимателно ме изправи на крака. Обърнах се и се стъписах при вида на гиганта и тъмнокосото момиче.