— Добре ли си? — попита тя.
— Това не е твоя грижа — гневно изсъска Иван.
— Тя е пленница на Щормхунд — отвърна момичето — и с нея трябва да се отнасят подобаващо.
Щормхунд. Името ми се видя познато. Значи тогава това трябва да е неговият кораб. Ами екипажът? На борда на „Ферадер“ стана дума за него. Щормхунд беше равкански капер3 и контрабандист, покрил се с позорна слава, задето се беше промъкнал през фйерданската блокада и беше пленил корабите на врага само от алчност. Той обаче не плуваше под флага на двуглавия орел.
— Тя е затворник на Тъмнейший — сряза я Иван. — И предател при това.
— Може, но само на сушата — изстреля в отговор момичето.
Иван изломоти нещо на езика шу, което не разбрах. Гигантът само се разсмя.
— Говориш шу като някой пришълец — отбеляза той.
— Освен това не сме склонни да приемаме заповеди от теб на какъвто и да е език — добави момичето.
Иван се подсмихна.
— Така ли?
После само извъртя длан, а момичето се хвана за гърдите и се повали на едно коляно.
Още преди да мигна, в ръката на гиганта се появи зловещо назъбено острие и той се нахвърли върху Иван. Иван някак небрежно протегна и другата си ръка и гигантът изкриви лице. Въпреки това не спря атаката си.
— Остави ги — разбунтувах се, дрънчейки безпомощно с веригите. Можех да призова светлината и с оковани китки, но нямах никакъв шанс да я насоча в правилната посока.
Иван не ми обърна внимание. Дланта му се сви в юмрук. Гигантът замръзна насред крачка и изпусна меча. По веждите му избиха ситни капчици пот, докато Иван изцеждаше живота от него.
— Хайде всеки да си знае мястото, йе зо — подигравателно каза Иван.
— Ти го убиваш! — изкрещях, обзета от паника. Забих рамо в гърдите му, опитвайки се отчаяно да го поваля на палубата.
В този момент се чу някакво двойно прищракване. Иван замръзна, самодоволната му усмивка се стопи. Зад него стоеше висок младеж, някъде на моята възраст, най-много една-две години по-голям — червена коса, счупен нос. Хитрият лисугер.
Държеше насочен револвер, дулото му беше опряно в тила на Иван.
— Аз съм гостоприемен домакин, кръвопиецо, но във всеки дом си има правила.
Домакин. Значи това трябва да е Щормхунд. Изглеждаше прекалено млад, за да е капитан на каквото и да било.
Иван отпусна ръце.
Гигантът дълбоко си пое въздух. Момичето се изправи на крака, все още притиснало ръце към гърдите. И двамата дишаха тежко, очите им излъчваха омраза.
— Добро момче — подметна Щормхунд към Иван. — Сега ще върна пленницата в нейната каюта, а ти си свободен да се заемеш… с каквото там вършиш, докато останалите работят.
Иван свъси вежди.
— Не мислех…
— Трезво? Защо сега обаче не го направиш?
Лицето на Иван пламна от гняв.
— Ти не си…
Щормхунд се наведе още по-близо към него. От ведрия тон не беше останала и следа; в иначе веселите му очи сега проблясваше острие на меч.
— Виж какво, не ме е грижа какъв си на сушата. На тоя кораб обаче си просто баласт, докато не те метна през борда, за да станеш угощение на акулите. Харесвам акулите. Месото им трудно се готви, но пък все е някакво разнообразие. Гледай да си го спомниш следващия път, когато решиш да заплашваш някого на кораба ми. — Той отстъпи назад и пак си възвърна безгрижния вид. — Сега се махай, угощение на акулите, беж при господаря си.
— Това няма да го забравя, Щормхунд — просъска Иван.
Капитанът подбели очи.
— Нали и аз това казвам!
Иван се обърна на пети и вдървено се отдалечи.
Щормхунд прибра револвера в кобура и се обърна към мен с шеговита усмивка.
— Странно, колко лесно един кораб може да ти се види пренаселен, нали? — После се протегна и потупа по рамото гиганта и момичето. — Добре се справихте — добави полека.
Те все още не откъсваха очи от Иван. Ръцете на момичето продължаваха да са свити в юмруци.
— Не искам повече неприятности — предупреди ги капитанът. — Ясно?
Двамата се спогледаха, после едновременно кимнаха с неохота.
— Хубаво — продължи Щормхунд. — Сега се връщайте на работа. Аз ще я заведа на долната палуба.
Двамата отново кимнаха, а после — за моя огромна изненада — ми се поклониха, преди да се оттеглят.
— Роднини ли са? — попитах, докато ги наблюдавах как се отдалечават.
3
Каперът от хол. ез. „kaper“ е морски пират, упълномощен от монарха да напада и граби корабите на друга държава, обикновено срещу дял от плячката. — Б.пр.