Изсмях се горчиво.
— Прави ли ти впечатление, че хората казват това, само когато няма нищо общо с истината?
Той отпусна ръка.
— Той не се чувства свой сред нас.
„Той с мен се чувства свой“, прищя ми се да изкрещя, но знаех, че не е истина. Замислих се за покритото със синини лице на Мал; как крачеше напред-назад като животно в клетка; как плюеше кръв и молеше Ескил за още: „Давай!“. Сетих се как ме държеше в прегръдките си, докато прекосявахме Истинското море. Картата се размаза пред погледа ми, когато очите ми плувнаха в сълзи.
— Пусни го да върви — продължи Николай.
— Къде да върви? Искаш да го пратя на лов за някакво митично създание, което дори не съществува?! Или на непосилен поход из планини, които гъмжат от шуанци?
— Алина — меко каза Николай, — нали за това са героите?
— Аз не искам той да се превръща в герой!
— Той не може да се промени, както и ти не можеш да се откажеш от Гриша.
Думите му бяха като ехо на моите, казани само преди часове, но не исках да ги чувам.
— Теб не те е грижа какво ще стане с Мал — извиках гневно. — Просто искаш да се отървеш от него.
— Ако целта ми беше да разлюбиш Мал, щях да го оставя в двореца. Щях да му позволя да дави мъката си в квас и да вилнее наоколо. Но такъв ли живот си представяш за вас двамата?
Пресекливо си поех въздух. Не исках това. Със сигурност. Мал беше нещастен в двореца. Страдаше от мига, в който пристигнахме, но аз отказвах да го видя. Винях го, задето искаше да съм такава, каквато не мога да бъда, а през цялото време настоявах за същото от негова страна. Избърсах сълзите от бузите си. Нямаше смисъл да споря с Николай. Мал беше роден войник.
Той имаше нужда от цел. И ето че тя се появи, стига да го оставя да я преследва.
Защо отказвах да приема това? Дори когато му възразявах, в мен се обаждаше някакъв вътрешен глас — едно алчно, срамно желание, което изискваше да бъде заситено и ме подтикваше да пратя Мал по следите на жар-птицата, за да ми я поднесе наготово, независимо какво би му коствало това. Казах на Мал, че момичето, което е познавал, вече го няма. Най-добре да замине още сега, преди сам да се е уверил колко съм права.
Разсеяно прокарах пръсти по рисунката на Два Столба. Само две мелници ли са, или нещо много повече? Кой би могъл да каже, щом са останали само руини?
— Знаеш ли кое им е лошото на героите и светците, Николай? — попитах, затворих атласа и се отправих към вратата. — Накрая винаги умират.
Глава 22
Мал ме избягваше целия следобед, затова се изненадах, когато се появи заедно с Тамар, за да ме придружи на вечерята по случай рождения ден на Николай. Предположих, че се е споразумял с Толя да се сменят, но нищо чудно да беше поел пропуснатото дежурство.
Сериозно се размислих дали да не пропусна вечерята, но това едва ли щеше да е най-разумното решение. Не можех да измисля основателно оправдание, пък и щях да обидя царя и царицата.
Облякох лек блестящ кафтан от няколко слоя прозрачна златиста коприна. Корсажът беше обсипан със сапфири в наситения син цвят на Призоваващите, които си подхождаха с бижутата, сплетени в косата ми.
Погледът на Мал се плъзна по мен, когато влязох в приемната, и тогава ми хрумна, че тези цветове много повече биха подхождали на Зоя. После сама на себе си се зачудих. Каквато и пищна красавица да беше, не Зоя стоеше между нас. Мал заминаваше. А аз не правех нищо да го спра. Нямаше кого друг да виня за зейналата между нас пропаст.
Вечерята се даваше в един от разточително декорираните салони на Великия дворец, известен с името Орлово гнездо заради огромния позлатен фриз на тавана, изобразяващ коронования двуглав орел със скиптър в ноктите на единия крак и сноп черни стрели, вързани с червена, синя и пурпурна лента — в другия. Перата му бяха покрити с истинско злато. Щом го видях, вече не можех да мисля за нищо друго, освен за жар-птицата.
Около трапезата седяха най-високопоставените генерали от Първа армия със съпругите си, както и най-изтъкнатите чичовци, лели и братовчеди на Ланцови. Царицата заемаше единия тесен край на масата и приличаше на хербаризирано цвете в роклята от бледорозова коприна. В другия й край рамо до рамо седяха царят и Василий, който се правеше, че не забелязва похотливите погледи на баща си към младата съпруга на един от офицерите.
Очите на всички бяха приковани в Николай, който заедно с мен седеше в центъра и както винаги пръскаше чар на всички посоки. Николай беше настоял да няма никакви празненства и балове в негова чест. Това по мнението му би било твърде неуместно с толкова много гладуващи бежанци около градските стени. Но все пак Белаяноч беше в разгара си и царят и царицата явно не бяха успели да се въздържат. Вечерята се състоеше от тринайсет блюда, сред които цяло печено прасенце сукалче и отлято от желе сърненце в естествена големина.