Щом дойде ред за подаръците, бащата на Николай му поднесе огромно яйце, покрито с бледосин емайл. Когато рожденикът го отвори, отвътре се показа изящен модел на кораб върху море от лазурит. На най-високата мачта се развяваше флагът на Щормхунд с червеното куче, а миниатюрното оръдие даде залп и с едно „пук“ изпусна клъбце бял дим.
По време на вечерята надавах ухо на разговорите, но иначе не откъсвах очи от Мал. Царската стража беше подредена на равни разстояния по продължение на стените. Знаех, че Тамар е някъде зад мен, но Мал стоеше точно насреща, изпънат във вдървена стойка мирно с ръце на гърба и вперен напред празен поглед, също като всички останали безименни слуги. За мен беше същинско мъчение да го гледам така. Намирахме се само на крачки един от друг, но те изглеждаха непреодолими като безкрайна пустош. Но не беше ли все същото, откакто пристигнахме в Ос Олта? В гърдите ми се образува възел, който се затягаше все повече, щом погледнех Мал. Сега беше гладко избръснат и сресан, с безупречно изпъната по тялото униформа.
Изглеждаше изморен и резервиран, но поне си беше старият Мал. Знатните гости взеха един подир друг да вдигат тостове за здравето на Николай. Генералите славословеха уменията му на пълководец и смелостта му. Очаквах Василий да приеме с презрение и сарказъм високопарните думи, с които обсипваха брат му, но той изглеждаше весел и добронамерен. Лицето му розовееше от виното, а на устните се беше изписала несъмнено самодоволна усмивка. Явно се беше завърнал от Карйева в приповдигнато настроение.
Погледът ми отскочи обратно към Мал. Не бях сигурна какво точно изпитвам — дали ми се плаче, или ме тегли да стана и да започна да мятам чинии в стената.
В салона беше прекалено горещо, а раната в рамото ми пак започваше да смъди и да опъва кожата. Едва се удържах да не я почеша.
„Страхотно — помислих си, — явно се задава нова халюцинация насред официалната вечеря. Дали Тъмнейший този път няма да изскочи направо от супника?“
Николай сведе глава към ухото ми.
— Знам, че моята компания не ти е по сърце, но не би ли се постарала да си придадеш малко по-ведър вид? Имам чувството, че всеки момент ще се разплачеш.
— Извинявай — смънках, — просто аз…
— Разбирам — прекъсна ме той и стисна ръката ми под масата, — но сърненцето от желе би дало живота си за една твоя усмивка.
Опитах да се усмихна и наистина се постарах да се включа във веселбата. Смях се и бъбрих със закръгления червендалест генерал отдясно; престорих се, че съм погълната от плановете на луничавото момче от рода Ланцов насреща да ремонтира дачата, която беше получило в наследство.
Когато дойде ред да сервират сладоледа с различни аромати, Василий стана и вдигна чашата си с шампанско.
— Братко — започна той, — толкова е хубаво да вдигна тост за рождения ти ден в твое присъствие, след като дълги години се скита по далечни брегове.
Вдигам наздравица и пия в твоя чест. За твое здраве, братчето ми!
— Живели! — отвърнаха в хор гостите, изпразниха на екс чашите и подновиха прекъснатите разговори.
Василий обаче не беше приключил. Той почука с вилицата си по чашата и звънкото зън-зън-зън отново привлече вниманието на присъстващите.
— Днес обаче имаме и друг повод за празнуване, освен раждането на знатния ми брат.
Ако натъртването на „знатния“ не беше достатъчно, то самодоволната усмивка на Василий беше повече от красноречива. Николай продължаваше да се усмихва любезно.
— Както на всички ви е известно — продължи Василий, — аз прекарах последните седмици на път.
— И в пилеене на пари — изкиска се червендалестият генерал. — Предполагам, че скоро ще има нужда от нова конюшня.
Погледът на Василий стана леден.
— Но не бях в Карйева. Вместо това тръгнах на север по поръчение на скъпия ни баща.
Усетих как Николай застина до мен.
— След дълги и трудни преговори имам чест да ви съобщя, че Фйерда ще се присъедини на наша страна в битката срещу Тъмнейший. Обещаха да участват с войски и провизии в общата кауза.