— Нима е възможно? — възкликна един от благородните гости.
Василий изпъчи гордо гърди.
— Възможно е. Благодарение на отдавнашните ни и не малки усилия, нашият най-жесток враг се превърна в най-могъщия ни съюзник.
Около масата се надигнаха развълнувани разговори. Царят сияеше и прегръщаше големия си син.
— Неч жиле Равка! — взеха да скандират гостите.
С изненада забелязах, че Николай свива вежди. Той самият каза, че брат му обича преките пътеки и, изглежда, Василий беше намерил точно такава пътека в преговорите с Фйерда. Но не беше типично за Николай да изкарва на показ разочарованието или неудовлетворението си.
— Изключителен успех, братко. Отдавам ти чест! — извика Николай и вдигна чаша. — Смея ли да попитам обаче какво са поискали в замяна на подкрепата си?
— Пазариха се до кръв — изсмя се снизходително Василий, — но не постигнаха нещо кой знае колко съществено. Търсеха достъп до нашите пристанища в Западна Равка и поискаха помощта ни при опазването на южните търговски пътища от земските пирати. Сигурно и ти ще се включиш в това, братле — добави той с дружелюбен смях. — Поискаха също да се отворят и някои от северните пътища за транспортиране на дървен материал. А след като Тъмнейший бъде победен, ще очакват и присъединяването на Призоваващата слънцето към общите ни усилия да бъде заличена Долината.
При тези думи той широко ми се усмихна. Вирнах брадичка в отговор на самонадеяно му предположение, но условието си беше съвсем ясно и разумно, пък и предводителят на Втора армия беше подчинен на царя наравно с всички останали поданици. Затова се задоволих само да кимна, надявайки се да се е получило достолепно.
— Кои пътища по-точно? — настоя Николай.
Василий махна пренебрежително с ръка.
— Някъде на юг от Халмхенд, западно от Вечните ледове. Те са добре защитени от гарнизона при Уленск, ако на фйерданите им хрумне нещо друго.
Николай рязко се изправи и столът му изскърца пронизително по лакирания паркет.
— Кога вдигна блокадата? От колко време са отворени пътищата?
Василий се намръщи.
— Какво значение…
— От колко време?!
Раната в рамото ми взе да пулсира.
— Малко повече от седмица — отвърна Василий. — Нали не мислиш, че фйерданите ще ни нападнат откъм Уленск? Реките няма да замръзнат месеци напред, а дотогава…
— Замисли ли се поне за миг защо фйерданите са се загрижили за пътищата, по които се транспортира дървен материал?
Василий махна безразлично с ръка.
— Предполагам, че им трябват трупи — каза. — Или пък са свещени за някои от нелепите им горски духове.
Около масата се разнесоха нервни смехове.
— Всички те са охранявани от един-единствен гарнизон — изръмжа Николай. — Защото планинските проходи са твърде тесни, та през тях да мине истинска армия.
— Ти говориш за армия от стар тип, братко. На Тъмнейший не му трябват батальони, пехотинци или тежко въоръжение. Достатъчни са му неговите Гриша и ничевие. Трябва незабавно да евакуираме двореца.
— Но това е абсурдно!
— Единственото ни предимство беше да сме предупредени отрано за атаката. Съгледвачите по тези блокади бяха нашата първа защитна линия. Те бяха нашите очи, а ти сега ни ослепи. Тъмнейший може да е вече само на няколко километра от нас.
Василий тъжно поклати глава.
— Ставаш за смях.
Николай стовари длани върху масата. Чиниите подскочиха с оглушителен звън.
— Тогава защо на масата ни няма фйердански пратеници, които да споделят твоята слава и да вдигнат наздравица за този невиждан и нечуван съюз?
— Проводиха да ни предадат най-искрените им извинения. Точно в момента нямали възможност да пътуват, защото…
— Защото тук скоро ще настане кървава сеч. Съюзили са се с Тъмнейший.
— Според сведенията на нашите съгледвачи той е на юг и е в съюз с Шу.
— Нали не си въобразяваш, че той няма шпиони и сред нашите съгледвачи? Заложил е капан, който би усетило дори малко дете, а ти попадна право в него.
Лицето на Василий стана пурпурно.
— Николай, сигурно… — опита се да възрази майка му.
— Гарнизонът при Уленск е обслужван от цял полк — намеси се един от генералите.
— Ето, виждаш ли? — възкликна Василий. — С думите си само предизвикваш хаос и паника и аз няма да го търпя!