Видях как едно от изчадията се прокрадна покрай светлината и се хвърли право зад чинията. Огледалният диск се килна напред. Светлината загуби силата си, после взе да примигва.
— Надя! — изпищях. Двамата с Дураста успяха да отскочат от чинията в последния момент. Тя се повали на една страна с оглушителен трясък и шум от счупено стъкло. Ничевие подновиха щурма си.
Изпращах във въздуха една след друга светлинни дъги.
— Съберете се в залата! — извиках. — Заключете вратите!
Гришаните побягнаха, но не бяха достатъчно бързи. Чух вик, после пред погледа ми се мерна лицето на Фьодор. Едно от чудовищата го вдигна във въздуха и го запрати през ръба на покрива. Спуснах наоколо купол защитна светлина, но ничевие продължаваха да настъпват. Само да ни бяха оставили двете чинии. Само да имахме още малко време.
Мал внезапно се озова зад мен с пушка в ръка.
— Не върви на добре — каза. — Трябва да се махаме от тук.
Кимнах и двамата заотстъпвахме към стълбището, докато небето причерняваше от гърчещи се силуети. Кракът ми се спъна в нещо и аз загубих равновесие.
Сергей седеше сгърчен зад купола. Държеше Мари в ръце — тялото й беше разпрано от гърлото до пъпа.
— Никой не оцеля — хълцаше, а сълзите се стичаха по страните му. — Никой не оцеля. — Клатушкаше се напред-назад, притиснал Мари към себе си. Не можех да понеса гледката на изкорменото й тяло. Глупавичката Мари с прекрасните кестеняви къдри, която постоянно се кискаше на нещо.
Ничевие вече се бяха покатерили на покрива и напредваха към нас като черна вълна.
— Мал, вдигни го! — извиках и разсякох множеството от сенки, които напираха насреща.
Мал сграбчи Сергей и го откъсна от Мари. Той се дърпаше и съпротивляваше, но двамата успяхме някак да го натикаме вътре и залостихме вратата зад нас. После се заспускахме по стълбите, като ту го носехме, ту го влачехме след себе си. Щом стигнахме втората поредица стъпала, чухме как над нас вратата на покрива с трясък се отваря. Изпратих посичащ лъч светлина с надеждата да поразя нещо друго, а не стълбището, след това продължихме тичешком към последните стъпала.
Влетяхме в куполната зала и вратите се затръшнаха след нас. Гришаните вътре бързо ги залостиха отново. Разнесоха се глухи удари. Ничевие се опитваха да проникнат вътре.
— Алина! — изкрещя Мал.
Извърнах се и видях ничевие. Някак бяха успели да проникнат, въпреки че другата врата също беше залостена. Притиснати до стената, Зоя и братът на Надя със силата на Вихротворци запращаха маси, столове и остатъци от мебелировката срещу настъпващите воини на сянката.
Вдигнах ръце и светлината се изстреля от тях като нажежени нишки, които разсякоха изчадията едно след друго, докато не се стопиха съвсем. Зоя отпусна ръце и самоварът се стовари с оглушителен екот на пода.
По всички врати се чуваха глухи удари и драскане. Ничевие забиваха нокти в дървото, опитвайки се да проникнат вътре; търсеха дори най-малка пролука или цепнатина, за да се промъкнат. Жуженето и стърженето сякаш идваха от всички посоки. Но Фабрикаторите добре си бяха свършили работата.
Укрепените врати и поправеният купол щяха да ни пазят още известно време. Чак сега успях да се огледам. Залата плуваше в кръв. По стените имаше кървави петна; каменният под не се виждаше от кръв. Навсякъде се виждаха пръснати тела, малки купчинки в пурпурно, червено и синьо.
— Има ли и други оцелели? — попитах. Не можех да овладея треперенето на гласа си.
Зоя замаяно поклати глава. Едната й буза беше опръскана в кръв.
— Тъкмо вечеряхме — каза. — Чухме камбаните. Не ни остана време да запечатим вратите. Те просто… бяха навсякъде.
Сергей продължаваше тихо да хлипа. Давид стоеше пребледнял, но иначе спокоен. Надя също беше успяла да се добере до куполната зала и сега прегръщаше Адрик през раменете. Все още държеше брадичката си упорито вирната, въпреки че се тресеше цялата. Всичко на всичко бяха останали трима Огнетворци и двама Корпоралки — един Лечител и един Сърцеразбивач. Единствените оцелели от Втора армия.
— Някой виждал ли е Толя и Тамар? — попитах. Никакъв отговор. Сигурно и те бяха мъртви. Или пък имаха дял в това бедствие. Тамар беше изчезнала още по време на официалната вечеря. Нищо чудно да са работили за Тъмнейший през цялото време.
— Николай още не е тръгнал — обади се Мал. — Защо не опитаме да се доберем до „Синьото рибарче“?