Под татуировките не изглеждаше по-голям от дванайсетгодишен. Всички чакаха тяхната светица да сътвори чудо — нещо, което не можех да им дам.
Толя освободи предпазителите на револверите.
— Задръж — казах.
— Алина — обади се Тамар, — все още можем да те изведем от тук.
— Задръж — повторих.
Воините на слънцето свалиха пушките. Тамар отпусна брадвичките надолу, но не охлаби хватката си.
— Какви са условията ти? — попитах.
Мал свъси вежди. Толя поклати глава. Не ме беше грижа. Това можеше да е само заблуждаващ ход от страна на Тъмнейший, но дори да имаше малък шанс да спася живота им, трябваше да се възползвам от него.
— Предай се — отвърна Тъмнейший — и те ще си тръгнат свободни. Могат всички да се наврат в тая заешка дупка и да изчезнат завинаги.
— Свободни значи — прошепна Сергей.
— Той те лъже — обади се Мал.
— Няма нужда да лъжа — отговори Тъмнейший. — Алина и без това желае да е с мен.
— Тя изобщо не иска да има вземане-даване с теб — процеди Мал.
— Така ли? — възкликна Тъмнейший. Тъмната му коса лъщеше под светлината на лампите в параклиса. Призоваването на пълчищата от сенки си беше казало думата. Сега беше много по-слаб и блед, но това само подсилваше красотата на острите му черти. — Нали те предупредих, Алина, че твоят отказатся никога няма да те разбере. Казах ти, че той ще се страхува от теб и ще негодува срещу дарбата ти. Хайде, опровергай ме сега.
— Грешиш. — Гласът ми беше твърд, но в сърцето ми покълна съмнение.
Тъмнейший поклати глава.
— Мен не можеш да излъжеш. Мислиш ли, че щях да идвам при теб, ако не се чувстваше така самотна? Ти ме повика и аз откликнах.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Ти… ти наистина си бил при мен?
— В Долината. В двореца. Снощи.
Пламнах цялата при спомена за неговото тяло върху моето. Плисна ме срам, но в него надделяваше облекчението. Значи не съм си въобразявала.
— Невъзможно — изстреля Мал.
— Дори не си представяш докъде стигат възможностите ми, следотърсачо.
Стиснах очи.
— Алина…
— Аз прозрях самата ти същност — продължи Тъмнейший — и не се отвърнах от теб. Така ще бъде и занапред. Той може ли да каже същото?
— Ти нищо не знаеш за нея — намеси се яростно Мал.
— Тръгни с мен сега и всичко ще свърши — страхът, несигурността, кръвопролитието. Остави го да си върви, Алина. Пусни всички да си идат.
— Не — отвърнах. Но дори когато клатех отрицателно глава, нещо в мен крещеше „Да!“.
Тъмнейший въздъхна и погледна през рамо.
— Доведете я.
Помежду сенките се отвори пътека и по нея потътри крака някаква превита на две фигура, омотана в дебел шал. Пристъпваше бавно, сякаш всяка крачка й причиняваше болка. Багра.
Стомахът ми болезнено се сви. Защо трябваше да е такъв инат?! Защо не е тръгнала с Николай? Освен ако и той не беше успял да се измъкне…
Тъмнейший постави ръка на рамото й. Багра трепна.
— Нея остави на мира — казах гневно.
— Покажи им — проговори той.
Тя отметна шала. Рязко си поех въздух. Дочух как някой зад гърба ми простена.
Това не беше Багра. Не знаех дори какво е. Следите от ухапвания покриваха тялото навсякъде: изпъкнали черни ръбци, усукани възли плът, неподдаващи се на лечение — нито от ръката Гриша, нито от някой друг.
Несъмненият печат на ничевие. После зърнах избелелия пламък на косата; прекрасния кехлибарен оттенък на единственото оцеляло око.
— Женя — ахнах.
Тя стоеше ужасяващо смълчана. Пристъпих крачка напред. После Давид профуча покрай мен и се втурна надолу по стълбите на олтара. Женя се сви и се дръпна от него, вдигна набързо шала и покри лицето си.
Давид спря. Поколеба се. После нежно посегна и докосна рамото й.
Забелязах гърбът й да потръпва и разбрах, че плаче.
Покрих плътно устата си с ръка, когато един горък вопъл запълзя нагоре по гърлото ми.
В този безкраен ден бях видяла не малко ужаси, но тази гледка ме съсипа — как Женя се свива и страни от Давид като наплашено животно. Сияйната Женя с алабастровата кожа и изящните ръце. Жилавата Женя, която беше понесла безчет унижения и обиди, но винаги държеше прекрасната си брадичка високо вирната. Глупавата Женя, която се опита да ми бъде приятелка и дръзна да прояви милост към мен.