Мал ме откъсна от Тъмнейший, но не и преди да призова за последно децата си: „Съборете го!“.
Тъмнейший се свлече на пода. Изчадията се струпаха в кръг около него като виеща се черна колона, после се стовариха с всичка сила срещу стените на параклиса и той се разтресе от покрива до основите.
Мал ме взе на ръце и хукна по пътеката между пейките. Ничевие продължаваха да се трупат покрай стените. По пода взеха да се сипят парчета мазилка. Синият купол се заклати, сякаш основите му поддадоха.
Мал подмина олтара и се хвърли в тайния проход. Миризма на влажна пръст и мухъл нахлу в ноздрите ми и се смеси със сладкото ухание на тамян откъм параклиса. Мал продължаваше да тича, гонен от злото, което аз бях освободила.
Далечен тътен ни застигна — параклисът се беше срутил. Бученето на погрома нахлу в прохода. Вълна от прах и отломки ни помете като бурен прилив. Мал залитна напред. Аз се отърколих от ръцете му и светът около нас се преобърна.
Първото, което чух, беше буботещото дуднене на Толя. Аз нито можех да говоря, нито да пищя. Усещах единствено болка и непоносимото бреме на земята върху себе си. По-късно щях да разбера, че са се трудили върху мен часове наред, вдъхвали са въздух в дробовете ми, спирали са кръвотечението от раните ми и са се опитвали да поправят по-сериозните счупвания.
Ту идвах в съзнание, ту отново се унасях. Усещах устата си суха и отекла. Почти бях сигурна, че съм си прехапала езика. Чувах как Тамар раздава нареждания.
— Съборете и останалата част от тунела. Трябва да стигнем колкото се може по-далече от тук!
Мал.
Той тук ли беше — заровен под руините? Нямаше да им позволя да го изоставят. Насилих се някак да произнеса името му.
— Мал!
Чуваха ли ме изобщо? Дори в моите собствени уши гласът ми звучеше глух и чужд.
— Боли я. Дали да не я върнем отново в безсъзнание? — попита Тамар.
— Не искам да рискувам сърцето й пак да спре — отвърна Толя.
— Мал — повторих.
— Остави пасажа към метоха отворен — обърна се Тамар към някого. — Дано реши, че сме излезли от там.
Метохът. Света Лизабета. Градините до имението на Грицки. Не можех да подредя мислите си. Отново се опитах да произнеса името на Мал. Ами ако съм го изгубила завинаги?! Ако имах поне малко сила, щях да изкрещя. Щях да зароптая. Вместо това отново потънах в мрак.
Когато пак дойдох в съзнание, светът се люлееше под мен. Припомних си как се събудих на палубата на китоловния кораб и за миг ужасена помислих, че отново може да пътувам по море. Отворих очи и видях високо над себе си земя и скали. Преминавахме през огромна подземна пещера. Лежах по гръб на нещо като носилка, която двама мъже крепяха на раменете си.
Усилието да остана в съзнание ми се стори нечовешко. През по-голямата част от живота си бях все слаба и болнава, но умора като сегашната никога не бях познала. Усещах се празна като черупка, куха и изчегъртана отвътре.
Ако дори полъх на най-слабия вятър проникнеше толкова дълбоко под земята и ме докоснеше, щях да се разпадна на пепел.
Макар всяка костица и всяко мускулче в тялото ми да напомняха за себе си, някак успях да извърна глава.
Мал беше тук и лежеше на друга носилка, която се носеше само на няколко крачки от мен. Гледаше ме така, сякаш от дълго време е чакал да се събудя. Протегна ръка.
Събрах последните си сили и посегнах към него през ръба на носилката. Когато пръстите ни се докоснаха, чух ридание и си дадох сметка, че плача. Хлипах от облекчение, че няма да ми се налага да живея с непосилното бреме на неговата смърт. Но скоро в своята благодарност усетих вплетени тръните на яд и обида. Ридаех яростно, че изобщо ми се налага да живея от тук нататък.
Придвижвахме се с километри през толкова тесни тунели, че понякога на моите носачи им се налагаше да спират, да ме свалят от носилката и да ме провират в някоя цепнатина на скалата. Но в пещерите имаше проходи толкова високи и широки, че през тях можеха да минат няколко каруци, натоварени със сено. Изгубих представа колко дълго вървим през тези проходи. Под земята нямаше нито ден, нито нощ.
Мал се възстанови преди мен и сега куцукаше край носилката ми. Той също беше ранен от рухването на тайния тунел, но Гриша някак го бяха закърпили. За онова, което аз бях изтърпяла и изстрадала обаче, нямаше лек. По някое време спряхме в галерия, пълна с изправени в редици сталактити. Дочух как един от носачите ми я нарича Устата на червея. Щом сложиха носилката на земята, Мал тутакси се озова до мен. С негова помощ някак успях да седна, облегната на стената на пещерата. Дори това незначително усилие ме замая. Чак когато Мал попи с ръкав носа ми, видях, че кървя.