Опричниците обикаляха църкви и манастири, вдигаха плочниците по подовете и копаеха надълбоко в земята, търсейки Призоваващата слънцето.
За нея предлагаха награда; заплашваха грозно всеки, който й помогне; така момичето за пореден път се превърна в бегълка.
Свещеникът се кълнеше, че тя е в безопасност из обширната мрежа от тунели и проходи, разпростряна под Равка като тайна карта. Някои се кълняха, че тунелите са прокопани от армията на правоверните и им е отнело стотици години да дълбаят земята с кирки и лопати. Други казваха, че това е работа на невиждано чудовище, гигантски червей, който поглъщал пръст, скала, корени и чакъл и така прокарал подземните пътища, които водеха до древни свети места, споменавани в полузабравени молитви. Момичето обаче знаеше, че никъде няма да останат задълго в безопасност.
Тя се взираше в лицата на своите последователи: стари мъже, млади жени, деца, солдати, земеделци, затворници. Но виждаше в тях единствено бъдещи трупове, които Тъмнейший ще положи в краката й.
Аппарат отправяше благодарствени молитви, че Светицата на слънцето е още жива и отново е била опазена. Но в черните му очи момичето съзираше друга истина: една мъртва мъченица създаваше много по-малко грижи от една жива светица.
Молитвите на правоверните се въздигаха над момчето и момичето, ехото под земята ги умножаваше, отскачайки от високите сводове на Бялата катедрала. Аппарат ги уверяваше, че това е свято място, техният рай, тяхното светилище, техният дом.
Момчето клатеше глава — можеше да разбере кога са го затворили в килия. Но то, естествено, грешеше. Момичето разбираше това по погледа на Аппарат, докато я наблюдава какво й коства да се задържи на крака.
Усещаше го при всеки немощен удар на сърцето си. Това място не беше затвор. То беше гробница.
Но момичето беше живяло дълги години незабележимо за околните. То вече знаеше какво е да си призрак, невидим за света и дори за самия себе си. И най-добре от всички познаваше силата, скрита в отдавна заровените тайни. Нощно време тя чуваше как момчето крачи напред-назад пред вратата й, охранявайки я заедно със златооките близнаци. Лежеше притихнала в завивките, броеше вдишванията си и се протягаше мислено към повърхността в търсене на светлина. Мислеше си за разцепения пясъчен сал, за Новокрибирск, за изписаните с червено имена по кривата църковна стена.
Спомняше си превърнатите в малки купчинки човешки тела под златния купол; разпраното тяло на Мари; Фьодор, който веднъж й беше спасил живота. Чуваше песните и проповедите на пилигримите. Мислеше си за волкрите и за сгърчената в мрака Женя.
Момичето докосваше нашийника на врата си, оковата около китката си. Толкова мъже се опитаха да я направят царица. Сега обаче си даваше сметка, че е предопределена за нещо много по-голямо.
Тъмнейший й беше казал навремето, че му е писано да управлява. Той смяташе, че престолът му принадлежи така, както му принадлежи и част от нея. Добре тогава, така да е. В името на живите и мъртвите тя щеше да се превърне във възмездието за всичко сторено от него.
Тя щеше да се въздигне.
Благодарности
Проблемът с благодарностите е, че неизменно се превръщат в дълъг списък от имена, който всеки преглежда отгоре-отгоре. Но хората около мен имат огромна заслуга тази книга да стане факт и заслужават да бъдат почетени, затова ви моля за търпение. (Ако пък много се отегчите, препоръчвам ви да започнете да пеете на висок глас. Извикайте някой приятел да барабани в ритъм. Аз ще почакам.).
Всеки прохождащ автор бързо разбира колко много се иска от неговия агент: той трябва да е едновременно дипломат, терапевт, адвокат, а понякога и скандалджия. Извадих голям късмет, защото открих всички тези качества в забележителната Джоана Волпе.
Огромни благодарности и на останалите от екипа на „Ню Лайф Литъръри енд Медия“, включително на Поя Шахбазян, Катлийн Ортис и Даниел Бартел.
Моята редакторка Ноа Уийлър несъмнено е магистър на Малката наука. Тя побутва оттук, ръчка оттам, задава въпроси, за които дори не искаш да чуеш, и накрая виждаш как историята ти се превръща в нещо много по-хубаво. А това си е почти магия.
Искам да благодаря на всички от „Макмилан“ и „Холт Чилдрън“. Обичам това уважавано, гадно и блестящо издателство и съм страшно горда да бъда част от него. Специални благодарности на Жан Фейуел и Лора Годуин, които прокараха нови пътища в името на двете ми книги; на свирепия Ангъс Килик, обаятелната Елизабет Фидейн, винаги готовата за действие Алисън Веръст и Джон Яжд, който все така си е пънк рок.