Някъде над мен един моряк изкрещя нещо, надвиквайки се с вятъра. Камбанката задрънча за смяна на вахтата. „Нали поне сме живи — напомних си. — Веднъж вече успяхме да се измъкнем на Тъмнейший. Значи ще го направим и сега.“ Въпреки това обаче си давах сметка, че нещата не вървят на добре. Дълго преглъщаните сълзи най-сетне рукнаха. Щормхунд беше купен на висока цена. Женя беше избрала страната на Тъмнейший. Двамата с Мал бяхме сами срещу всички, както е било винаги. До нас нямаше нито приятели, нито съюзници, заобикаляше ни единствено безжалостното море.
Този път дори да успеехме да се измъкнем, нямаше къде да избягаме.
Глава 3
След по-малко от седмица зърнах и първите ледени блокове. Стигнали бяхме далече на север, където морето ставаше все по-мрачно, а от дълбините му се подаваха опасни ледени шпилове. И макар да бе началото на лятото, вятърът хапеше кожата, а сутрин въжетата се покриваха със скреж.
Прекарвах с часове, крачейки напред-назад из каютата или забила поглед в безкрая на морето. Всяка сутрин ме извеждаха на палубата, където можех да се разтъпча и да зърна Мал отдалече. Винаги заварвах Тъмнейший изправен край палубния парапет и взрян в далечния хоризонт, сякаш търси нещо.
Щормхунд и екипажът му се държаха настрана от него. На седмия ден минахме между два тъмносиви скалисти острова, които помнех още от времето като помощник картограф. Желка и Вилки — Вилицата и Ножа. Навлизахме в Костницата — дълъг проток черна вода, донесъл гибелта на безчет кораби; те се разбиваха в безименните скалисти островчета, които изневиделица изникваха от мъглите и също толкова внезапно изчезваха. На картите я рисуваха отрупана с човешки черепи, раззинати чудовища, сирени със снежнобели коси и дълбоки черни очи като на тюлени. По тези места стигаха единствено най-опитните фйердански ловци, тръгнали на лов за кожи; те предизвикваха смъртта с надеждата да попаднат на богат улов. Но какъв улов преследвахме ние тук?
Щормхунд нареди да приберат платната и корабът бавно навлезе в мъглите. Обгърна ни неспокойна тишина. Наблюдавах лодките на китоловния кораб и стойките с харпуни, увенчани с върхове от гришанска стомана. Никак не беше трудно да се досетя какво е тяхното предназначение. Тъмнейший отново беше тръгнал на лов за могъща муска. Огледах редиците на Гриша и се зачудих този път кой ли е избраният да получи неустоимия „дар“ на Тъмнейший. Почувствах как в мен се надига ужасно подозрение.
„Не, това е някаква лудост — казах си. — Не би дръзнал да опита подобно нещо.“ Но тази мисъл изобщо не ме успокои. Той винаги дръзваше. НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН Тъмнейший заповяда да ме заведат при него.
— За кого е този път? — попитах, когато Иван ме остави до перилата на десния борд.
Тъмнейший продължаваше да се взира във вълните. Прииска ми се да го метна зад борда. Вярно, че е живял стотици години, ама дали междувременно се е научил да плува?
— Само дано не кроиш онова, за което си мисля! — продължих. — Кажи ми, че муската е за някое друго глупаво и наивно момиче.
— Някоя не толкова инатлива и по-малко себелюбива? Или която не е така привързана към сивия си миши живот? Повярвай — въздъхна, — че наистина ми се ще да е така.
Призля ми.
— Всеки Гриша може да притежава само по една муска — сам ми го каза.
— Муските на Морозов са друго нещо.
Зяпнах насреща му.
— А има ли друга муска, равна по сила с мощта на елена?
— Тези муски са създадени да бъдат използвани заедно, Алина. И са неповторими, също като нас двамата.
Набързо си припомних какво бях прочела в книгите по теория на Гриша.
Навсякъде пишеше едно и също: мощта на Гриша не бива да е неограничена, нещо трябва да я държи под контрол.
— Не — казах. — Това не го искам, желая само…
— Желаеш, значи — прекъсна ме подигравателно Тъмнейший. — Аз пък желая да гледам как твоят следотърсач умира бавно с моя нож, забит в сърцето му. Желая морето да погълне и двама ви. Но сега съдбите ни с теб са свързани, Алина, и нито един от нас няма властта да го промени.
— Ти си луд.
— Знам, че ти доставя радост да си го мислиш — каза. — Въпреки това муските трябва да се съберат. Ако все още има надежда да контролираме Долината…
— Ти не можеш да контролираш Долината. Тя трябва да бъде унищожена.
— Внимавай, Алина — каза с тънка усмивка той, — защото и за теб ми минаваха подобни мисли. — После даде знак на Иван, който чакаше на почтително разстояние. — Доведи момчето.