— Колко удобно за теб.
Той се облегна назад и скръсти ръце.
— Може да бъдеш обвинена във всичко друго, но не и че си удобна, Алина.
— Няма как да съчетаеш муските. Всички книги твърдят едно и също…
— Не всички книги.
Едва не закрещях от безсилие.
— Багра ме предупреди, че си арогантен и заслепен от амбиция.
— Питам се дали би го казала и сега. — Гласът му беше леден. — И какви още предателства ти вля в ухото?
— Ами това, че те е обичала — отвърнах гневно. — И че е вярвала в шанса ти за изкупление.
Той извърна лице, но въпреки това успях да зърна болката, изписана на него. Какво ли беше причинил на Багра? И каква ли цена е платил за това?
— Изкупление — прошепна. — Избавление. Покаяние. Отживелиците на майка ми. Може би трябваше да я държа по-изкъсо. — Той бръкна в писалището и извади тънко томче с червена подвързия. Когато го вдигна, светлината заигра по изписания със злато надпис на корицата: Жития санктя. — Знаеш ли какво е това?
Свих вежди. Житията на светците. Споходи ме някакъв смътен спомен.
Аппарат ми даде препис от тази книга още преди месеци, докато бях в Малкия дворец. Още тогава я натиках в едно от чекмеджетата на тоалетната си масичка и повече не се сетих за нея.
— Някаква книжка за деца — отвърнах.
— Чела ли си я?
— Не — признах си и вече се разкайвах за това. Тъмнейший не откъсваше поглед от мен. Какво толкова важно намираше в тази сбирка от древни религиозни рисунки?
— Суеверия — каза, хвърляйки поглед на корицата. — Селски врели-некипели. Или поне така си мислех. Морозов е бил странен човек. Двамата с него малко си приличате — влече ви все към посредствеността и малодушието.
— Мал не е малодушен.
— Той има дарба, това е сигурно, но не е Гриша. Никога няма да ти е равен.
— Той ми е равен, че и отгоре — казах през стиснати зъби.
Тъмнейший поклати глава. Ако не го познавах така добре, бих казала, че погледът му излъчва жал. Мен съжаляваше.
— Мислиш си, че той е твоето семейство. Въобразяваш си, че с него е бъдещето ти. Но ти ще ставаш все по-могъща, а той — все по-стар. Той ще крета през своя кратък живот на отказатся, а ти ще го гледаш как умира.
— Млъквай.
Той се усмихна.
— Хайде, тропни с крак и покажи характер. Кого го е грижа, че родината ти страда.
— Тя страда заради теб!
— Точно така, защото се предоверих на момиченце, което не може да понесе мисълта за собствените си възможности. — Той се надигна иззад писалището и го заобиколи. Колкото и да бях гневна, отстъпих на крачка и се блъснах в стола зад себе си.
— Знам какво чувстваш, когато си със следотърсача — каза той.
— Съмнявам се.
Тъмнейший махна пренебрежително с ръка.
— Изобщо не говоря за абсурдното ти влечение към него, което рано или късно трябва да преодолееш. Аз гледам право в сърцето ти. И виждам там самота. Ти все по-ясно осъзнаваш колко си различна. — Той се надвеси още по-близко към мен. — Усещам болката от мисълта за това.
Опитах се да потисна стъписването колко добре ме познава.
— Представа нямам за какво говориш — казах, но думите ми прозвучаха фалшиво дори в моите уши.
— Това никога няма да се промени, Алина. Напротив, ще става все по-зле, независимо зад колко шалове си се скрила и колко бързо или колко надалече бягаш.
Опитах да му обърна гръб, но той посегна и хвана оковите, принуждавайки ме да го погледна. Толкова беше близо, че усетих дъха му.
— Няма други като нас, Алина — прошепна. — И никога няма да има.
Дръпнах се рязко от него и залитнах, прекатурвайки стола зад мен. Едва не загубих равновесие. Започнах да удрям по вратата и да викам Иван.
Тъмнейший само ме наблюдаваше. Иван не се отзова на виковете ми, докато Тъмнейший не му заповяда.
Като в унес почувствах ръката на Иван върху гърба си; вонята в коридора; моряците, които се разстъпваха, за да ни направят път; после тишината в тясната каюта; вратата, която се залости зад гърба ми; койката, драскането на грубата материя, когато зарових лице в завивките; треперенето на тялото, докато се опитвах да изтрия думите на Тъмнейший от съзнанието си. Смъртта на Мал. Дългите години живот, които ми остават след нея. Болката от моята различност, която никога няма да отмине. Страховете, насъбрани в мен; острите нокти, дълбоко впити в сърцето ми.
Давах си сметка, че Тъмнейший е изкусен лъжец. Той беше способен да изопачи всяко чувство, да си играе с човешките слабости. Въпреки това не можех да отрека онова, което почувствах в Новий Зем, нито истината, за която Тъмнейший ми отвори очите: собствената ми тъга и копнежът в мен, които срещнах отразени в неговите студени сиви очи.