Духът, царуващ на борда на китоловния кораб, вече не беше същият. Екипажът ставаше все по-неспокоен и беше постоянно нащрек. Моряците не можеха да забравят толкова лесно обидата, отправена на техния капитан.
Гриша на свой ред мърмореха недоволно под нос, защото и техните нерви бяха опънати заради заседяването ни във водите на Костницата.
Тъмнейший всеки ден ме изкарваше на палубата, за да ме виждат до него на носа на кораба. Плътно заобиколен от пазачите си, Мал стоеше в другия край. Понякога го чувах да се провиква към Щормхунд за промяна в курса или да сочи към нещо, което приличаше на дълбоки прорези по ледените блокове точно под нивото на водата.
Аз също се взирах внимателно във вдълбаните по повърхността на леда драскотини. Можеше да са следи от нокти, но нищо чудно и да бяха съвсем случайни. Въпреки това вярвах в дарбата на Мал; убедих се в способностите му, още докато бяхме в Сайбея. Докато преследвахме елена, той ми сочеше счупени клонки, отъпкана трева — все следи, които изглеждаха от ясни по-ясни, щом ми ги покажеше, но иначе невидими за моето око. Сега по всичко се виждаше, че екипажът му няма вяра. Гришаните пък изобщо не криеха презрението си.
По здрач, когато се беше изнизал поредният ден, Тъмнейший демонстративно ме преведе по палубата, за да ме натика в люка към долната палуба право пред очите на Мал. Не ни беше разрешено да разменим дори дума. Опитах да уловя погледа му и с очи да му кажа, че съм добре. Въпреки това усещах как яростта и отчаянието му набират мощ. А аз бях безсилна да го утеша.
Щом стигнах люка, Тъмнейший ме придърпа плътно към себе си. Нищо не пречеше да ме остави сама да сляза надолу, но той умишлено се бавеше и преди да съм успяла да го отблъсна, уви ръка на кръста ми.
Мал се стрелна напред и единствено хватката на гришаните го удържа да не се нахвърли на Тъмнейший.
— Имаш още три дни, следотърсачо.
— Остави я на мира — изръмжа Мал.
— Аз си държа на думата — тя все още е непокътната. Но май не това те тревожи, а?
Мал имаше вид, сякаш всеки момент ще се взриви. Лицето му пребледня, устните се превърнаха в тънка права линия, мускулите на ръцете му станаха на възли, докато опъваше веригите. Не можех да понеса тази гледка.
— Аз съм добре — казах тихо, рискувайки да усетя острието на Тъмнейший. — Той не може да ме нарани. — Това беше лъжа, но прозвуча убедително.
Тъмнейший премести поглед от мен към Мал и аз зърнах в очите му мрачната пропаст, зейнала в него.
— Бъди спокоен, следотърсачо, лесно ще разбереш кога е изтекъл срокът на сделката ни. — И той ме бутна към долната палуба, но преди това се убеди, че ще чуя последните му думи към Мал. — Ще се погрижа да я чуеш, когато започне да крещи.
Седмицата клонеше към края, когато на шестия ден Женя ме събуди още призори. Бавно дойдох на себе си и осъзнах, че дори не е съмнало.
Скова ме страх. Дали Тъмнейший не е решил да съкрати отсрочката за моето изтезание и да изпълни заплахата си още днес?
Но лицето на Женя сияеше.
— Той откри нещо! — изчурулика тя и буквално затанцува на пръсти, докато ми помагаше да се надигна от койката. — Следотърсачът каза, че сме съвсем наблизо!
— Той се казва Мал! — процедих и се дръпнах от нея. Изобщо не ме трогна оскърбеният й поглед.
„Нима може да е истина?“ Зачудих се дали Женя ще ме отведе на горната палуба. Или дали Мал просто се опитва да ми спечели още малко време.
Излязохме в сивия сумрак на неразпукалото се още утро. Всички гришани вече бяха на палубата, впили погледи във водата. Вихротворците се грижеха да имаме попътен вятър, а екипажът на Щормхунд се занимаваше с платната.
Мъглата беше още по-гъста в сравнение с предишния ден. Плътната й стена беше стигнала съвсем до водата и сега пълзеше на влажни филизи по палубата. Тишината нарушаваха единствено напътствията на Мал и заповедите на Щормхунд, изричани на висок глас.
Когато навлязохме в широк открит участък от морето, Мал се обърна към Тъмнейший.
— Мисля, че сме съвсем близо.
— Мислиш?!
Мал само отсечено кимна.
Тъмнейший се замисли. Ако Мал само печелеше време, усилията му бяха обречени на скорошен провал, цената за увъртането щеше да е много висока.