Създанието подскочи и взе да бие с опашка, после като змия се стрелна над водата. За миг тялото му увисна във въздуха: прозрачни, подобни на криле перки; искрящи люспи и разярени червени очи. От гривата му на ручеи се стичаше вода; огромната челюст зееше, разкривайки розов език и няколко реда просветващи зъби. Стовари се с оглушителен трясък върху най-близката лодка и я разцепи. Хората в нея потънаха във водата. Раззинатата паст на дракона се сключи рязко около крака на един от моряците и той с писъци изчезна под вълните. Останалите мъже взеха да загребват неистово с ръце окървавената вода, устремени към другите лодки. Там другарите им ги изтеглиха през борда.
Обърнах поглед към реите6 на китоловния кораб. Върховете на мачтите бяха скрити от мъглата, но все още можех да различа светлинката от фенера на Тамар, която се беше спряла над форбомбрамсела.
Още един харпун намери целта си и морският бич запя — най-прекрасният звук, който някога бях чувала: хор от гласове, въздигнати в жално песнопение без думи. „Не — казах си, — това не е песен.“ Морският бич ридаеше, а плачът му се извиваше над вълните и се продънваше с талазите надолу. Лодките се втурнаха подир него, опитвайки да освободят забитите в тялото му харпуни. „Не се предавай — молех го безмълвно. — Залови ли те, той никога повече няма да те пусне на свобода.“
Но вече виждах как драконът лека-полека изостава. Движенията му ставаха все по-бавни, воплите му колебливо заглъхваха, пропити с печал, а музиката на гласа му започна да чезне и да се губи. Част от мен копнееше Тъмнейший най-сетне да сложи край на това мъчение. Защо още се бави? Защо просто не използва Сеч, а после да ме свърже навеки и с дракона, както бе сторил с елена?
— Мрежите! — изкрещя Щормхунд.
Мъглата вече беше толкова непрогледна, че не можех да определя откъде долита гласът му. Долових поредица от глухи удари по десния борд.
— Разчистете мъглата! — заповяда Тъмнейший. — Губим лодката от поглед.
Дочух гришаните да си подвикват един към друг, после усетих как поривите на вятъра, призован от Вихротворците, дърпат краищата на палтото ми.
Мъглата се вдигна и аз зяпнах при разкрилата се гледка. Тъмнейший и неговата свита от Гриша все още стояха край парапета на десния борд, втренчени в лодката, чийто гребла сега я отнасяха все по-надалече от кораба.
Отляво на борд обаче сякаш от нищото беше изникнал друг кораб — лъскава шхуна с бляскави мачти и вдигнат флаг: червено куче на тюркоазен фон, а под него, извезан с небесносиньо и златно, двуглавият орел на Равка.
Отново долових поредица от глухи удари и видях стоманени куки да се забиват в перилата на левия борд. „Куки за абордаж“, казах си. После изведнъж като че ли всичко взе да се случва по едно и също време. Отнякъде се надигна протяжен рев, сякаш вълк виеше срещу пълна луна. Моряците се струпаха покрай парапета на китоловния кораб с кръстосани на гърдите ремъци с кобури и голи саби в ръце; джафкаха и ръмжаха като глутница диви кучета. Видях Тъмнейший да се извръща назад с разкривено от объркване и ярост лице.
— Какво става, по дяволите? — пророни Мал и ме закри с гърди, докато се промъквахме към жалкото прикритие на бизанмачтата7.
— Представя нямам — отвърнах. — Или е добро, или е нещо много, много лошо.
Двамата опряхме гръбовете си — ръцете ми все още бяха оковани; неговите — все още стегнати с въже. Нямаше как да се отбраняваме, ако на палубата се завърже битка. Разнесоха се пистолетни изстрели. Въздухът пламна от огъня на Огнетворците.
— След мен, хрътки! — провикна се Щормхунд и се хвърли напред в боя със сабя в ръка.
Лаещи, джафкащи, ръмжащи мъже се впуснаха отвсякъде върху Тъмнейший и неговото обкръжение от Гриша — не само откъм борда на шхуната, но и от мачтите на китоловния кораб. „Хората на Щормхунд“, казах си. Щормхунд се изправяше срещу Тъмнейший.
Каперът очевидно си беше загубил ума. Вярно, гришаните на борда бяха значително по-малобройни от неговите хора, но числеността не беше определяща, когато битката е срещу Тъмнейший.
— Гледай! — провикна се Мал.
Мъжете в единствената оцеляла лодка от всичките пратени да преследват морския бич вече влачеха тялото му на буксир с вдигнато платно. Но те не гребяха към китоловния кораб, а плаваха право към шхуната. Незнайно откъде се беше появил силен вятър, който им помагаше по-бързо да стигнат целта. Взрях се по-внимателно. Един от моряците в лодката стоеше прав с вдигнати високо ръце. Нямаше как да сгреша: някой от Вихротворците беше преминал на страната на Щормхунд.