— Той и без това няма шанс да оцелее — продължи каперът.
Стиснах дръжката на ножа. Той натежа в ръката ми. „Дали това може да се приеме като акт на милосърдие?“ Дори да е така, определено не приличаше на милосърдието, което проявих към елена на Морозов.
Русалие. Прокълнатият принц, пазачът на Костницата. В преданията той съблазняваше самотни девици, качваше ги на гърба си и ги завличаше със смях навътре в морето, където вече никой не би могъл да им се притече на помощ. След това се гмуркаше надълбоко и ги водеше в подводния си дворец, където умираха, защото нямаха нищо за ядене, освен перли и корали.
Русалие всеки път плачеше безутешно над мъртвите им тела и пееше печалната си песен, а после се връщаше на повърхността да си търси нова царица.
„Това са само легенди — казах си. — И пред мен не лежи принц, а животно, което едва бере душа.“
Тялото на морския бич постепенно се отпусна и натежа. Той още веднъж безполезно изщрака с челюсти във въздуха. От гърба му стърчаха два харпуна, а от раните му се стичаше разводнена кръв. Стисках ножа и не знаех какво точно трябва да направя и къде да забия острието. Ръцете ми трепереха. Морският бич издаде жаловит хрип, далечно ехо от онзи вълшебен хор, който чух в песента му.
Мал пристъпи напред.
— Довърши го, Алина — каза дрезгаво. — В името на всички светии, направи го.
Той измъкна ножа от юмрука ми и го пусна на палубата. После взе двете ми ръце и ги сключи около единия от харпуните. След това с едно чисто и рязко движение двамата го забихме до дръжката в агонизиращото тяло.
Морският бич потръпна и застина, а кръвта му плисна по палубата. Мал погледна ръцете си, после ги избърса в раздраната риза и се обърна. Толя и Тамар пристъпиха напред. Стомахът ми се разбунтува. Знаех какво ще последва. „Това не може да е истина — каза някакъв глас в главата ми. — Защо просто не си тръгнеш. Зарежи всичко.“ И отново изпитах чувството, че всичко се развива прекалено бързо. Въпреки това обаче не можех да запратя в морето муска като тази. Драконът така или иначе вече се беше разделил с живота. Пък и дори да вземех муската, това не значеше, че непременно ще я използвам.
Люспите на морския бич бяха сребристи и преливаха във всички цветове на дъгата, с изключение на една тясна ивица, която започваше между огромните му очи, преминаваше през главата и потъваше в меката му грива — тя беше златна.
Тамар измъкна кинжала си от колана и с помощта на Толя започна да отделя златните люспи една по една. Насилих се да не отвръщам поглед. Когато всичко приключи, двамата ми подадоха седем съвършени люспи, още изцапани с кръв.
— А сега нека сведем глава пред паметта на онези, които загубихме днес — каза Щормхунд. — Добри мъже. Добри моряци. Нека морето ги отнесе в тихо пристанище, на чийто сияен бряг да ги посрещнат всички светии.
Той повтори моряшката молитва и на керчански, после Тамар прошепна същите думи на езика шу. В продължение на минута останахме смълчани със сведени глави на люлеещата се палуба. В гърлото ми заседна буца.
Загинаха нови мъже; отиде си още едно приказно и древно създание, а тялото му беше осквернено от гришанска стомана. Положих ръка върху просветващото тяло на морския бич. Усетих го студено и хлъзгаво под пръстите си. Червените му очи гледаха мътно и оцъклено. Стиснах златните люспи в дланта си и острите им краища се забиха в плътта ми. Кой ли светец ще чака подобно създание на отвъдния бряг?
Дългата минута изтече и Щормхунд пръв наруши мълчанието.
— Светците ги приеха — каза.
— Светците ги приеха — в един глас повтори екипажът.
— Сега трябва да продължим — тихо произнесе капитанът. — Корпусът на китоловния кораб е пробит, но Тъмнейший разполага с Вихротворци и Фабрикатори. Доколкото ми е известно, тия негови изчадия също могат да бъдат обучени да боравят с чук и пирони. Затова няма да рискуваме. — Той се обърна към Привет. — Нека Вихротворците си починат още няколко минути, после ми докладвай какви са щетите и да потегляме.
— Слушам, капитане — отсечено отвърна Привет. После се поколеба. — Капитане… на сушата биха платили добри пари за люспите на дракона, нищо че не са златни.
Неколцина от моряците тутакси се нахвърлиха да изтръгнат люспите от мъртвото тяло. Това вече нямах сили да гледам. Обърнах им гръб и стомахът ми се сви на топка.
Щормхунд дойде при мен.