— Не ги съди прекалено строго — каза, поглеждайки през рамо.
— Не тях виня — отвърнах. — Ти си капитанът.
— Техните кесии обаче трябва да се напълнят, защото има да хранят родители и многобройна челяд. Току-що загубихме почти половината си екипаж, а наградата не е достатъчно висока, за да облекчи болката. Не че не си прелестна де.
— Защо съм тук? — попитах. — Кое те накара да ни помогнеш?
— А ти сигурна ли си, че наистина съм ви помогнал?
— Отговори на въпроса, Щормхунд! — Мал се беше приближил към нас. — Защо трябваше да преследваш морския бич, щом си искал да го дадеш на Алина?
— Аз не преследвах морския бич, а вас.
— Тогава защо вдигна метеж срещу Тъмнейший? — намесих се. — Само за да ме заловиш ли?
— Човек трудно може да вдигне метеж на собствения си кораб.
— Викай му както щеш — прекъснах го вбесена, — само ми обясни.
Щормхунд облегна гръб на перилата, подпря се с лакти отгоре и огледа палубата.
— Както щях да кажа и на Тъмнейший, ако си беше направил труд да попита — слава богу, че не попита обаче — щом наемаш човек, който е готов да се продаде за пари, винаги има опасност някой да предложи повече от теб.
Зяпнах насреща му.
— Предал си Тъмнейший за пари?!
— „Предал“ е силна дума. Аз изобщо не го познавам.
— Ти си луд — казах. — Добре знаеш на какво е способен. Няма цена, която да си струва този риск.
Щормхунд се ухили.
— Тепърва ще се разбере.
— Тъмнейший ще те преследва до края на дните ти.
— Е, тогава двамата с теб ще имаме нещо общо, нали така? Пък и на мен ми харесва да имам могъщи врагове — карат ме да се чувствам важен.
Мал скръсти ръце на гърдите и изгледа изпитателно капера от глава до пети.
— Чудя се и не мога да реша — луд ли си, или просто глупав.
— Притежавам толкова забележителни качества, че наистина ще ти е трудно да избереш — откликна Щормхунд.
Поклатих глава. Каперът наистина си беше изгубил ума.
— След като някой е предложил по-висока цена от Тъмнейший, тогава на кого служиш сега? И къде ни водиш?
— Първо ти ми отговори на един въпрос — отвърна Щормхунд, бръкна в пазвата на редингота си и измъкна малката червена книжка. После ми я подхвърли. — Защо Тъмнейший ходеше навсякъде с това? Не ми се видя особено религиозен.
Улових томчето още във въздуха и го обърнах със заглавната страница към мен, но вече и без това знаех какво е. Златните букви от заглавието заблещукаха на слънцето.
— Открадна ли я? — попитах.
— Заедно с още няколко документи от каютата му. Макар че тя, формално погледнато, всъщност си е моята каюта и едва ли може да го наречеш кражба.
— Формално погледнато — натъртих иронично, — тази каюта принадлежи на капитана на китоловния кораб, от когото си го откраднал.
— Добре казано — призна Щормхунд. — Ако работата ти като Призоваваща слънцето не потръгне, спокойно може да се хванеш на служба като адвокат. Очевидно си заядлива по природа. Трябва обаче да отбележа, че това тук си е твое.
Той се протегна и отгърна книгата на заглавната страница. Върху вътрешната корица беше изписано моето име: Алина Старков.
Постарах се да не го показвам външно, но умът ми трескаво заработи. Това наистина беше моят екземпляр от Жития санктя, който Аппарат ми подари в библиотеката на Малкия дворец преди месеци. Явно Тъмнейший е накарал да претърсят стаята ми, след като избягах от Ос Олта. Но защо му е трябвало да взима със себе си тази книга? И защо беше толкова загрижен дали съм я чела?
Прелистих страниците. Томчето беше богато илюстрирано, но картинките в него всяваха ужас и отблъскваха, а уж бяха предназначени за деца. Някои от светците на тях вършеха чудеса или благочестиви дела: Свети Феликс сред ябълковите клони; Света Анастасия избавя Аркеск от чумата. Повечето илюстрации обаче ги показваха в тяхното мъченичество: разчленената на четири Света Лизабета, обезглавяването на Света Любов, окованият Свети Илия. Щом отгърнах на последната страница, обаче, окаменях. Този път не можех да прикрия реакцията си.
— Нали е много интересно? — обади се Щормхунд и потупа илюстрацията с дългия си пръст. — Дано не греша, но май заловихме точно това създание.
Това нямаше как да се сбърка: във водите на езеро или море зад Свети Илия се виждаше без съмнение силуетът на морския бич. И това не беше всичко. Едва се удържах да не посегна към обръча около шията си.