— Искам да имам право на избор.
— Ще имаш — отвърна. — Давам ти честната си дума на лъжец и главорез. — Той понечи да си тръгне, но после спря и се обърна към мен. — Права си за едно нещо, Призоваваща. Тъмнейший е могъщ враг. Затова не е зле да си потърсиш силни приятели.
Единственото ми желание беше да измъкна от джоба си копието на Жития санктя и поне час да изучавам илюстрацията на Свети Илия, но Тамар вече чакаше да ме придружи до нейната каюта.
Шхуната на Щормхунд изобщо не приличаше на стабилния търговски кораб, с който двамата с Мал пристигнахме в Новий Зем; нито пък на тромавия китоловец, от който едва се бяхме отървали. Тя беше лъскава и елегантна, тежковъоръжена и изящно конструирана. Тамар ми каза, че Щормхунд я завзел от един земски пират, който нападал равканските кораби покрай южния бряг. Шхуната толкова му харесала, че я оставил за себе си и я преименувал на „Волкволни“ — Вълк на вълните.
Вълци. Щормхунд9. Червеното куче върху флага на шхуната. Е, сега поне знам защо екипажът изразяваше емоциите си с джафкане и вой. Всеки сантиметър от шхуната беше използван по предназначение. Екипажът спеше на оръжейната палуба. Щом се наложеше, хамаците можеха да бъдат прибрани за секунди и на тяхно място се появяваха оръдията.
Правилно се бях досетила, че след като на борда има Корпоралки, не им трябва морски лекар от отказатся. Ето защо каютата, предназначена за доктора и неговото оборудване, сега беше на разположение на Тамар. Мястото в нея беше доста оскъдно и едва побираше два хамака и един сандък. Покрай стените бяха наредени шкафове, претъпкани с безполезни мазила и мехлеми, арсеник на прах и тинктура от оловна утайка.
Внимателно се настаних върху единия от хамаците. С крака здраво опрени в пода и все още мислейки за червената книжка в пазвата на палтото ми, наблюдавах как Тамар отваря капака на пътническия си сандък и започва да сваля едно по едно оръжията от себе си: ремъците на кобурите с пистолети, които се кръстосваха на гърдите й; две малки брадвички на хълбоците, кинжалът, скрит в ботуша, и още един — предпазливо затъкнат на кръста. Тя приличаше на самоходна оръжейница.
— Жал ми е за приятеля ти — каза, докато вадеше от джоба си нещо, което наподобяваше чорап, пълен със стъклени топчета. Той падна по реда си на дъното на сандъка с тъп удар.
— Че защо? — попитах, описвайки кръг с тока на ботуша си върху дъсчения под.
— Брат ми хърка като пиян мечок.
Разсмях се.
— Мал също хърка.
— Е, тогава може да си направят дует. — Тя изчезна за миг и се върна с кофа в ръка. — Вълнотворците са напълнили резервоарите с дъждовна вода — каза, — така че може да се измиеш, ако искаш.
Прясната вода се смяташе за лукс на борда на всеки кораб, но след като тук имаше Гриша, едва ли беше нужно да се пести.
Тамар потопи глава в кофата и взе да мие късата си коса.
— Тоя следотърсач е хубавец.
— Не думай!
— Не е мой тип, но иначе е истински красавец.
Веждите ми хвръкнаха към челото. От собствен опит знаех, че Мал се харесва на всички жени, но въпреки това не бих си позволила да задавам лични въпроси на Тамар. Щом като на Щормхунд не може да се има вяра, това сигурно важи и за целия му екипаж. Пък и не исках да се сближавам с никого. След Женя си бях извадила поука — стигаше ми едно разбито приятелство. Затова смених темата.
— В екипажа на Щормхунд има и керчани. Нали според тяхното поверие жена на борда носи само злини?
— Щормхунд си има свои правила.
— И мъжете тук… не ти додяват?
Тамар се ухили и белите й зъби засияха на фона на бронзовата кожа. Тя потупа проблясващия зъб от акула, провесен на врата й, и аз чак тогава си дадох сметка, че това е муска.
— Не — отвърна просто.
— Аха.
И преди да съм мигнала, тя измъкна още един нож от ръкава си.
— Така е къде-къде по-удобно — уточни.
— Все пак понякога ти се налага да избираш — едва пророних.
— Тогава зависи в какво настроение съм. — После тя притисна устни в ножа и ми го подаде. — Щормхунд нареди да те оставим на мира, но това е, в случай че някой се напие и паметта му изневери… Нали можеш да се защитиш?