„Дали птицата усеща тежестта на своите криле?“
Вдишах и усетих как сетивата ми се възвръщат. Вече не се налагаше да призовавам или озаптявам силата си, тя просто попиваше в мен, сякаш бе благодарна, че се е завърнала у дома. Освободих светлината с един-единствен великолепен изблик. Повърхността на ярко осветеното небе се напука от мрак, позволявайки на нощта да се върне. Светлината навсякъде около нас помръкна като гаснещ фойерверк — илюзия за сияйни листенца, откъснати от вихъра от хиляди цветове.
Жегата отстъпи. Морето утихна. Събрах в едно последните останки светлина и изтъках от тях сияйно покривало, което запулсира около палубата на кораба.
Щормхунд и екипажът му се бяха прислонили покрай перилата със зяпнали усти — благоговение, или страх? Мал ме притискаше към гърдите си, лицето му опираше косата ми, дъхът му излизаше на дрезгави хрипове.
— Мал — пророних тихо. Той ме стисна още по-силно. Изписках леко. — Мал, не мога да дишам.
Той бавно отвори очи и ме погледна. Отпуснах ръце и светлината напълно угасна. Едва тогава Мал ме освободи от хватката си.
Толя запали фенер и останалите бавно взеха да се изправят на крака. Щормхунд отупа полите на яркия си редингот. Жената Фабрикатор изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. Лицата на близнаците обаче бяха непроницаеми. Златистите им очи сияеха със странен блясък, който не можех да определя.
— Е, Призоваваща — започна Щормхунд с леко потрепващ глас, — теб определено те бива да вземеш акъла на публиката.
Мал обгърна лицето ми в шепи. Целуна ме по челото, после по носа, по устните, косата, накрая отново ме притисна силно към себе си.
— Добре ли си? — попита. Гласът му беше станал дрезгав.
— Добре съм — отвърнах.
Но това не беше съвсем вярно. Усещах как нашийникът притиска гърлото ми и тежестта на оковата около китката си. Другата ми ръка стоеше гола.
Още не бях завършена.
Щормхунд вдигна екипажа на крак и когато зората пукна, ние вече бяхме на път. Нямаше как да знаем докъде се е простряла моята светлина, но нищо чудно да е издала местоположението ни. Трябваше да се махнем от тук час по-скоро.
Всички моряци искаха да хвърлят по един поглед на втората муска. Някои я оглеждаха напрегнато, други идваха водени от обикновено любопитство, но най-много ме притесняваше Мал. Той не откъсваше очи от мен, сякаш се боеше, че всеки момент ще изгубя контрол. Щом падна мрак и слязохме на долната палуба, го завлякох в един от тесните проходи между каютите.
— Добре съм — казах му. — Честно.
— Откъде може да си сигурна?
— Мога. Чувствам го.
— Ти не си видяла онова, което аз видях. То беше…
— Него вече го няма. Не очаквах да стане така.
Той поклати глава.
— Все едно някоя друга се беше вселил в теб, Алина. Красива — той помълча, — и ужасяваща.
— Това няма да се повтори. Сега оковата е част от мен, също като дробовете и сърцето.
— Сърцето ти — безизразно повтори той.
Взех дланта му и я притиснах към гърдите си.
— Това си е същото сърце, Мал. И все още ти принадлежи.
Вдигнах ръка и призовах мека слънчева светлина, която озари лицето му.
Той примигна. „Той никога няма да проумее твоята сила, а ако това стане, ще започне да се бои от теб.“ Прогоних гласа на Тъмнейший от мислите си. Мал имаше основателна причина да се страхува за мен.
— Ето какво мога да направя — казах нежно.
Той затвори очи и обърна лице към слънчевите лъчи, които струяха от дланта ми. После склони глава и опря буза о шепата ми. Светлината сияеше топло по кожата му.
Остана така притихнал, чак докато камбанката не зазвъня за смяна на вахтата.
Глава 7
Колкото по̀ на югоизток отиваше „Волкволни“, толкова повече вятърът се затопляше, а цветът на морската вода от сив ставаше син.
Екипажът на Щормхунд се състоеше от редови моряци и отцепници Гриша, които заедно се грижеха пътуването да върви гладко. Каквото и да говореха помежду си за силата на втората муска, не се натрапваха с любопитството си на двама ни с Мал. Само понякога ме наблюдаваха как се упражнявам на носа на шхуната. Гледах да съм внимателна, никога не използвах пълната си мощ и призовавах светлината само по обяд, когато слънцето беше високо и нямаше опасност тя да издаде местоположението ни. Мал продължаваше да е нащрек, но аз му бях казала истината: силата на морския бич сега беше част от мен. Това ме изпълваше с трепетна възбуда. Зареждаше ме. И не ме плашеше.