Разбойниците на борда ме привличаха неудържимо. Всеки от тях си беше скалъпил различна история. Един имал леля, която му помогнала да избяга, само и само да не попадне във властта на Тъмнейший. Друг пък дезертирал от Втора армия. Трета я скрили в избата, когато екзаминаторите на Гриша дошли за изпита.
— Мама им казала, че ме отнесла треската, която върлувала из нашето село предишната пролет — разказа ми една от жените Вълнотворци. — Съседите ми отрязаха косата и ме представяха за своя починал син отказатся, докато не пораснах и заминах.
Майката на Толя и Тамар била гришанка, пратена на южната граница на Равка. Там се срещнала с баща им — наемник от Шу Хан.
— На смъртния си одър — разказваше Тамар — тя закле баща ни да не позволява да ни вземат във Втора армия. Още на следващия ден заминахме за Новий Зем.
Повечето отцепници Гриша отиваха в Новий Зем. След Равка това беше най-сигурното място за тях — там нямаше опасност да станат опитни зайчета на шуанските доктори, или да бъдат изгорени на клада от фйерданските ловци на вещици. И все пак трябваше много да внимават да не издадат способностите си. За робите Гриша се плащаше висока цена. На някои от по-безскрупулните керчански търговци им се носеше славата, че ги ловят и ги продават на тайни търгове.
Точно заради тези опасности много гришани търсели убежище в Равка и се присъединявали към Втора армия. Отцепниците обаче мислеха другояче. Те предпочитаха да живеят в постоянен страх и непрекъснато да се местят, отколкото да са на служба при Тъмнейший и царя на Равка. Напълно споделях техния избор.
След като двамата с Мал скучахме на палубата цели два дни, на третия помолихме Тамар да ни покаже някои земски бойни техники. Това разся отегчението ни от еднообразния живот на борда и ни помогна да се освободим от непосилното напрежение заради завръщането ни в Западна Равка.
Моряците на Щормхунд потвърдиха тревожните слухове, които бяхме дочули в Новий Зем. Прекосяването на Долината беше почти замряло, а бреговете й, които навлизаха все по-навътре в незаразената земя, гъмжаха от бегълци. В Първа армия зрееше бунт, а Втора армия се беше разпаднала.
Най-много ме плашеха новините за разрастването на култа към Светицата на слънцето, подклаждан от Аппарат. Така и не се беше разбрало как е избягал от Великия дворец след проваления опит за преврат на Тъмнейший, но скоро след това отново се беше появил изневиделица из гъстата мрежа от манастири на Равка.
Той разпространяваше мълвата, че съм загинала в Долината и съм възкръснала като светица. Отначало ме напуши смях, но когато късно през нощта отново разлистих кървавите страници на Жития санктя, смехът ми се превърна в задавено хълцане. Спомних си миризмата, която лъхаше от Аппарат — онази неприятна смесица от тамян и мухъл, — и още по плътно се загърнах в палтото си. Тъкмо той ми подари червената книжка. Крайно време беше да се запитам защо.
Въпреки синините и отоците, упражненията ми с Тамар някак успяваха да заглушат моите постоянни тревоги. В царската армия обучаваха момичетата наравно с момчетата, щом навършат определена възраст. Срещала бях много добри бойци, аз самата също бях понаучила нещо. Но никога преди не бях виждала човек, било то мъж или жена, който да се бие като Тамар. Тя действаше с грацията на танцьор и сякаш притежаваше безпогрешен инстинкт какъв ще е следващият ход на противника. Предпочитаните й оръжия бяха двете брадвички с двойно острие, с които си служеше едновременно — тогава остриетата им проблясваха като слънчев лъч върху вода. Но не по-малко опасна беше със сабята, с револвера или просто с голи ръце. Само Толя можеше да й излезе насреща. Щом двамата започнеха приятелска схватка, целият екипаж спираше работа, за да гледа.
Гигантът говореше малко; почти през цялото време или работеше по такелажа, или стоеше настрани със заплашителен вид. От време на време се включваше в нашите уроци, за да помогне с нещо. Не че беше кой знае какъв учител. „Движи се по-бързо“ беше единственият съвет, който човек можеше да изтръгне от него. Тамар беше къде-къде по-добър наставник. Жалко, че уроците ни станаха много по-скучни и еднообразни, след като Щормхунд ни завари да тренираме на предната палуба.